Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Хората в съда учудени: Омар въобще не изглежда на 15-годишен
  • Новини

Хората в съда учудени: Омар въобще не изглежда на 15-годишен

Иван Димитров Пешев август 28, 2022
omararausuasd.jpg

Днес сириецът Омар бе докаран в Окръжния съд в Бургас, който реши да го остави в ареста. Той шофира автобуса с бежанци, с който прегази двама български полицаи.

Гледайки външния му вид обаче хората се учудиха, че е само 15-годишен. Бежанецът, който живее в страната от една година с хуманитарен статут, е висок около 175-180 см, има брада и вид на зрял човек, пише Флагман.

При влизането си в страната обаче той се е представил за 15-годишен, което е прието от отдел Миграция.

Източници на Флагман.бг съобщиха, че било честа практика нелегалните бежанци да дават фалшиви данни за себе си. Те реално идват без документи за самоличност, а издирването на ЕГН-то и самоличността им, е невъзможно. Много от тях се представят за непълнолетни, защото знаят, че така имат определени привилегии, включително и при извършването на престъпления.

Не изпускай тези оферти:

Окръжната следствена служба обаче спокойно може да възложи изготвянето на ДНК експертиза на задържания Омар, която до голяма степен ще установи дали действително е на 15 години или на 21-22, на колкото реално изглежда.

Необясним факт е как 15-годишен може да шофира по този начин.

Още крими:

Шофьор със софийска регистрация побърка граничните полицаи на КПП „Пода“. При преследване на пункта той помита два служебни автомобила. За да бъде спрян, граничарите стрелят по него, но не го улучват. Куршумът отива в тялото на колега.

„Полицейските гонки за щяло и нещяло трябва да спрат. Иначе ще има още убити полицаи, като при случая с автобуса с мигранти в Бургас“, предупреди пред Lupa.bg експертът по сигурността Иво Атанасов.

„Гонки трябва да има само при тежки криминални престъпления като убийства, обири или терористични актове. Вместо да се заплашва живота и здравето на невинни хора и да се нанасят материални щети заради преследванията, е необходимо да бъдат взети данните на автомобила, тъй като това нарушение има административен характер. След установяването на собственика на такъв автомобил се свалят номерата му и се връчва глоба“, обясни експертът по сигурността Иво Атанасов.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Бях изписана от онкологичната клиника и изпратена да умра вкъщи, но с помощта на стара рецепта се изправих на крака
Next: Няма да повярвате какво нагло оправдание изсипа 15-годишният Омар за убийството на полицаите

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.