Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Румен Леонидов проговори за чудото, което го разлюля пред гроба на Преподобна Стойна
  • Новини

Румен Леонидов проговори за чудото, което го разлюля пред гроба на Преподобна Стойна

Иван Димитров Пешев септември 1, 2022
rumeneneleonidovv.png

Несекващ поток от поклонници и туристи се очаква на 9 септември в селцето Златолист, чийто жители се броят на пръстите на двете ръце. На датата преди 139 години се е родила Стойна Преподобна, последната неканонизирана българска светица, живяла там и сътворявала чудеса преди и след смъртта си. „Чудесата тук са всекидневие, аз лично съм свидетел неведнъж на такива“, сподели писателят Румен Леонидов, изследовател на житието на Преподобна Стойна.

От миналата година той събира пари, за да ремонтира храма на светицата, тъй като сградата е в опасност, има влага, която разяжда основата на една от стените му. „Не съм се отказал от това, когато се случи, ще ви дам знак“, обясни Леонидов. Църквата е без свещеник, но в нея непрестанно звучат църковни песнопения.

Храмът „Свети Георги“ е построен през 1857 г., изрисуван е през 1876 г. от Теофил Минов, който по онова време е 11-годишен. Стенописите са странни. На едната стена има гола жена и дявол с арбалет, на друга пък дявол е впрегнал човек в каруца. Изрисуван е и светец с глава на кон, а под купола се намира мраморна плоча с двуглав орел, който е емблема на Цариградската патриаршия.

Туристи събуват обувките си и стъпват върху плочата, защото има поверие, че камъкът излъчва целебна сила. Посетителите, колкото и да са много, пристъпват тихо и шептят. Сякаш пазят покоя на Преподобната, която ей сега ще се появи отнейде. „Така е. Преподобна Стойна е висок дух с мисия за България.

Не изпускай тези оферти:

Пророчица и мъченица, тя е пратеник на Бога за спасение на вярата. Това място е свято, най-магичното в България, където душата ви най-неочаквано ще поиска да проговори“, смята Леонидов. Самият той десетки пъти е ставал свидетел на чудеса, които се случват в храма. „Най-често съм усещал как нещо ме залюлява, леко, после силно и накрая направо ме люшка, като че съм се подпрял върху дъното на лодка и всеки момент вълнението ще ме изхвърли.

Преди години с Кирчо, мой приятел, правихме филм, в който включихме посещението в този храм. Аз го въведох в стаичката, казах му да прави това, което аз, и когато креватчето се разлюля, той направо въздъхна силно. След като излязохме в двора, той ме пита: „Усети ли всичко“, казах му: Нали точно това исках да ти покажа. Че тя съществува, бе има Бог, че невидимият свят е реален, че Отгоре всичко виждат и чуват“, споделя Леонидов. Малко след това той усетил и въздействието от каменната плоча с двуглавия орел.

„Това е едно от трите най-силно енергийни места заедно със стаичката, в която е живяла, и хилядолетният чинар на двора. Но до енергията на плочата не бях допуснат. Но последния път и това ми се случи. За първи път плочката ми „проговори“ – бях съвсем сам в храма, стъпих бос върху нея и постоях загледан в иконостаса. Вместо слаб ток в стъпалата или приливи на тръпки по кръста, за които са ми разказвали поклонници, усетих нежно придихание, нещо ме понесе леко назад, напред…“, обяснява чудото Леонидов, който винаги когато може, посещава магичното място.
На гроба на Блажената, както наричат Стойна, често стават чудеса

„Да живееш повече от 40 години само на пост и молитва, с къшей хлебец и водица, с малко орехи, мед и плодове, за нас, обикновените хора, е немислимо и непостижимо. Като добавим, че не е вкусвала животинска плът, не е била докосвана от мъж, не е глътвала глътка алкохолна напитка, това я прави лична личност, с изключително силна воля и непоколебима в борбата с изкушенията, пред които ние сме слаби и лесно се предаваме. Важно е да се знае, че Преподобието, както я наричат местните жители, не е баячка, гледачка, поредната врачка, тя е дух от най-висок небесен порядък. Дори Ванга е казвала, че е по-силна от нея. А самата пророчица от Рупите е идвала да си полягва в стаичката на Преподобна, като така се зареждала“, разказва поетът.

Очевидци в село Златолист разказват, че има хора, които са виждали светицата да левитира – да се издига във въздуха по време на молитва.

Тя умеела да „примира“ – да напуска тялото си и да се връща в предварително обявен ден и час. Стойна е лекувала всякакви болести с билки, треви, камъни и вода, а най-много с молитви и думи. „Душите лекувай, душите! Тогаз и телата ке оздравеят„, казвали й „отгоре“.
Последното чудо, за което „България Днес“ писа, бе миналата година на 17 декември, когато 6-годишното момченце Ивелин проговорило на гроба на светицата.

За това съобщи баща му Велизар. „Къде ли не сме го водили, по доктори, психолози, обиколихме навсякъде. Само на Бог се надявахме накрая“, сподели ни тогава 45-годишният Велизар. Двамата със съпругата му Елена чули от нейна колежка, че на гроба на Преподобна Стойна се случвали все добри магии – болни си тръгвали съвсем здрави, а малки деца, страдащи от психични проблеми, дни след посещението в Златолист се оправяли.

„Винаги на рождения ден на Преподобна Стойна – на 9 септември, на датата на кончината й – на 22 декември, и на празника на село Златолист – на Гергьовден, идват посетители от цял свят. Повечето преспиват преди народното веселие. Тук още витае духът на баба Стойна и помага истински на вярващите.

Местните са ми разправяли какви ли не чудеса, които са се случвали благодарение на светицата. Много бездетни семейства търсят помощ и в храма. Идват чак от Добруджа. После пък кръщават децата си, ако са момичета, на Преподобна Стойна, ако са момчета – на свети Георги.

Защото знаят, че светецът и смятаната от местните хора за светица са направили чудото. Но трябва да носиш вярата в себе си. Това е най-важното“. Това сподели кметският наместник на село Златолист Красимир Кисов, който страда, че в селото вече са останали 12 души, които живеят постоянно в него. „Всичко тръгва за столицата или за чужбина. Тук няма какво да се работи. Но хората се връщат за всеки празник, свързан с Преподобна Стойна“, обяснява кметът.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Турция се тресе! Два труса удариха Измир и Кушадасъ, туристите в паника
Next: Памукова питка: Тази рецепта чупи интернет рекорди! Всички я приготвят. Не сте опитвали по-добро и красиво печиво

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.