Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Учителката Деница Николова на 31 години се бори с рака
  • Новини

Учителката Деница Николова на 31 години се бори с рака

Иван Димитров Пешев септември 6, 2022
denicanikolvauchitelka.jpg

Булфото

Сумата от 30 000 евро е непосилна за семейството й

Млада жена се бори с тежко онкологично заболяване, а хората от родния й град Роман опитват да й помогнат чрез редица благотворителни инициативи.

Част от тях са предимно в социалните мрежи, но сега се налага да опитат и други начини, защото за болната жена е ценна всяка минута, предаде Нова тв.

Не изпускай тези оферти:

Едва сдържайки сълзите си, близките на 31-годишната учителка Деница Николова разказват за битката й с рака, която започва миналата година.

Минава през операции и терапии в България, но болестта не си тръгва и сега спешно е нужна нова надежда за нея, за семейството й и за малкото й момченце.

„Единствената надежда за лечението на Дени, тя да продължи да живее и да се радва на детето си, е лечение в Турция”, казва Илиана Лакова, която е приятелка на Деница.

Всичко дотук е плащано от семейството й, но новата сума от 30 000 евро, които трябва да бъдат осигурени най-късно до 14 септември, сега е непосилна за тях. На помощ идват роднини, приятели, но и съвсем непознати хора.

1000 лева например събраха само за 2 дни децата от ученическия клуб към Българския червен кръст в Мездра. Групата пристигна с влак в съседния град, за да помогне. Никой не ги е канил. Просто научили и дошли сами.

Децата събрали играчки и книги, изработили сувенири, които продават, за да съберат парите, а учителите им и социални служители им помогнали с финансови средства. Наели се с нелеката инициатива по своя идея и с конкретни мотиви.

„Първо – желанието да върна усмивката на тази жена. Желанието да й върнем живота – старият живот, щастливия живот”, казва ученичката Анна Атанасова.

Близките и приятелите също разпродават благотворително всичко, което могат, за да помогнат на младата жена да пребори тежкото заболяване.

„Надеждата е голяма”, казва братовчедка й Десислава Петрова.

„Затова моля всички хора, които имат възможност, да споделят, да разпространяват, да даряват. Защото животът е безценен”, казва Илиана Лакова.

„Умолявам всички да помогнат. Кой, с каквото може”, призова Десислава Петкова.

„Знам, че ще се случат нещата – тя ще оздравее и ще продължи да живее, да бъде щастлива и лошото ще бъде забравено”, казва Илиана.

„И аз знам, че тя е най-силният човек на света и ще се справи”, казва братовчедка й Десислава.

Дарителска сметка:
BG56RZBB91551015085925
BIC:RZBBBGSF
Валута:EUR-КБС БАНК
Титуляр:ДЕНИЦА ТОНИЕВА НИКОЛОВА

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Владиката Николай нападна Промяната, те обидени демонстративно напускат църквата
Next: Тези, които изтеглиха кредити на ръба на доходите си ги очаква тежка зима

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.