Защо реших да се кандидатирам за народен представител отново?
Тя е на 11 години. Намерена изоставена в един фургон. Баща – неизвестен, майката работела уж като камериерка в Италия, макар всички да се досещаме каква е истинската й професия.
Обажда се през 6 месеца в дома и лъже детето, че ще го вземе, само още малко пари да събере.
– Искаш ли да се научиш да четеш и да пишеш? – питам я, а тя ме гледа недоверчиво с красивите си зелени очи.
– Искам, ама в училище е гадно – отговаря ми, като не спира да дъвче дъвката.
Не изпускай тези оферти:
– Добре – казвам. Аз ще говоря с учителките ти и ще видиш, че там може и да не бъде толкова гадно. Я ми кажи, на тебе кой ти е любимият изпълнител? Преди малко те видях да разцъкваш някакви песни в ютюб.
Тя ми казва едно име. Знам го, от оня жанр е. Не е от най-популярните все още, но явно набира скорост. Решавам да стрелям директно.
– Виж сега, ето какво ще направим. Ти ще ми обещаеш, че ще ходиш на даскало.
Тук при теб, в дома, ще започне да идва една учителка. Аз ти обещавам, че тя няма да те тормози и ще ти бъде приятно с нея. Ще си говорите за готини неща, докато ти показва буквите и ти преподава. Сега е пролет, до Нова година ще си готова. Как ти се струва това?
– Ами…добре – отговаря ми тя, а аз виждам нулевия ентусиазъм в очите й. То оставаше и да е ентусиазирана – някакъв чичак дошъл тука и я баламосва нещо, та я кара и да учи на всичкото отгоре.
– Виж, има и още нещо – казвам. Тоя твой любим певец – ти искаш ли да се запознаеш с него?
– С него? На живо? Ама как така…наистина ли? – очите й стават още по-големи и ме гледа с оня неповторим поглед – смесица от недоверие и възторг. Доста пъти го видях тоя поглед в различните домове, в които бях през последната година.
– Да – казвам. Ето тука пред трима души ти обещавам, че ако през декември можеш вече да четеш – тоя пич, дето толкова ти харесват песните му, ще бъде при тебе на Коледа. Може даже и да ти изпее любимата ти песен, ама не знам, вие ще си се разберете като се видитe.
***
В края на август от дома ми изпратиха клипче. Вече срича. Да, ще успее до декември, знам го. И ще го докарам тогава оня хубавец при нея, та ако ще и да трябва да спя на изтривалката пред Пайнер.
Ето затова го реших.
Влязох в 47-то Народно събрание супер неподготвен. Обикновеното ми човешко желание да помогна хич не беше достатъчно. Една щастлива среща миналия декември обаче преобърна всичко.
Започнах доста неуверено, но само месец след началото вече знаех, че това е пътят. Мога да го кажа спокойно, макар да знам колко е самохвално – аз променям съдбата на тия деца.
През осемте месеца в Парламента научих кои закони трябва да се променят и как, за да станат нещата за децата в домовете по-добри. Ще ги променим. Научих обаче и нещо много по-важно – тези деца нямат нужда от вафли, от износени дрехи или от съжаление.
На тях им трябва социален и културен живот, и най-вече – малко внимание. Е, има един депутат, дето е готов да им го даде.
И вместо да се превърнат в проститутки, крадци или убийци – те ще станат достойни хора. Така я разбирам аз процедурата по начина на водене.