Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Златното ни момиче на фолклора почина от рак на 18-годишна възраст
  • Новини

Златното ни момиче на фолклора почина от рак на 18-годишна възраст

Иван Димитров Пешев октомври 4, 2022
zlatnotomomichenabg.jpg

Ракът победи златното момиче на българския фолклор

18-годишната Цвета Страхилова издъхна в столична болница, след като в продължение на месеци водеше тежка битка с левкемията, съобщи България Днес

Съдбата на младото момиче трогна мнозина и беше организирана мащабна благотворителна кампания за набиране на средства. Благодарение на помощта на хората през юли м.г. тя започна лечение в клиника в Германия, а впоследствие ѝ бе извършена трансплантация на костен мозък.

Момичето от Детско-юношески фолклорен ансамбъл „Граовче“ в Перник беше световна, европейска и балканска шампионка по фолклор и имаше над 50 златни медала.

Не изпускай тези оферти:

Ники Кънчев разтърси мрежата преди време с публикация във Facebook. В нея известният водещ разказва жестоката истина за талантливата Цвета Страхилова – болна от рак на кръвта, остра лимфобна левкевмия.

И нейната сестричка – Деси, готова да й дари костен мозък. Тогава цял перник и цяла България се обединиха, за да дадат шанс на едно младо и талантливо момиче. Днешният пост на известния телевизионен водещ обаче разтърси всички – Цвети си е отишла от този свят…

Ники Кънчев: Пиша и плача. Господи, Господи, и ние си мислим, че имаме проблеми!

„Тъжно, тъжно, тъжно.

Застигна ме черната вест, че ей това Слънце, Цвети Страхилова от Перник си е тръгнала от нашия свят. Цвети е загубила дългата борба с рака.

Това е момичето, което обедини цял Перник, цяла България и миналата година на стадиона в града на 23 юни организирахме голям концерт в нейна подкрепа. Стекоха се хиляди и протегнаха ръка това момиче да живее. хиляди непознати помогнаха на Цвети, а Перник застана като щит зад своето дете.

България се трогна от историята й, защото по-малката й сестричка Деси реши да й дари костен мозък. След лечение в Германия нещата за Цвети видимо се подобриха. Даже тази година на 8 юни тя пя заедно с децата от ансамбъл „Граовче“ на детския фестивал „Арлекин“. Тогава през сълзи Цвети благодари на всички за помощта.

Да, ама не. Ракът не прощава. Ракът дебне зад ъгъла.

Взе си едно българско дете.

Едно малко Слънце.

Почивай в мир, дете!“

Още скръбни вести:

Почина проф. Тодор Бояджиев – дългогодишен преподавател във Факултета по славянски филологии на Софийския университет (СУ) „Св. Климент Охридски“, съобщи пресцентърът на висшето училище.

Проф. Тодор Бояджиев беше изтъкнат учен езиковед, чийто професионален и научен път остави ярка следа във Факултета по славянски филологии на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, отбелязват от СУ.

Тодор Бояджиев е роден през 1931 г. и завършва специалността „Българска филология“ в Софийския университет през 1955 г. През 1960 г. става асистент в Катедрата по български език. Специализира в Прага в периода 1967-1968 г. Професионалният му път е тясно свързан със Софийския университет, където води лекционни курсове по българска диалектология и съвременен български книжовен език. Работил е и в университетите в Шумен, Пловдив, Велико Търново, Москва и Хамбург, както и в Института за български език при БАН. Тодор Бояджиев е дългогодишен ръководител на Катедрата по български език, зам.-декан и декан на Факултета по славянски филологии на Софийския университет, както и директор на Института за български език. През 1989 г. е избран за член-кореспондент на БАН.

Най-значимите научни приноси на Тодор Бояджиев са в областта на българската диалектология, фонетиката и фонологията. Той е автор на множество учебници и помагала по български език. Дългогодишен главен редактор е на списанието „Български език и литература“.

„Проф. Тодор Бояджиев беше неуморен изследовател, отдаден на българския език, уважаван учен с широка ерудиция и будна съвест, вдъхновяващ и обичан учител, достоен продължител на делото на строителите на българското езикознание. Поклон пред светлата му памет!“, се казва в съболезнованието от академичната общност на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Прекрасна новина за всички пенсионери, пенсиите скачат с доста и раздават пари
Next: По повод Ханко Брат и Рамбо Силек, още няколко гениални изяви

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.