Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Той не се примирил с тежката диагноза: 30 години по-късно искал да се похвали на лекарите, но тях вече ги нямало
  • Новини

Той не се примирил с тежката диагноза: 30 години по-късно искал да се похвали на лекарите, но тях вече ги нямало

Иван Димитров Пешев ноември 11, 2022
diagigangaosgoasg.jpg

Невероятната история на един човешки живот е само още едно доказателство, че болните пациенти никога не трябва да губят надежда и да продължат да се борят. Именно, когато през 1976 г.

лекарите диагностицират рак на белите дробове, Стаматис Мораитис не се е примирил с факта, че скоро ще умре.
Тогава, девет различни лекари потвърдили, че му остава половин година живот и че веднага би трябвало да започне с агресивно лечение с химиотерапия.

Не искал да се лекува по този начин, Стаматис отказал лечението и САЩ се завръща в родното си място, на остров Икария в Гърция. След това се е случило нещо невероятно!

В самото начало, той е бил разрушен от депресията и по цели дни лежал в леглото, докато съпругата му и майка му са поели грижата за него. Въпреки това, един ден се възвръща вярата и желанието му за живот, така че приемайки, че ще живее още малко, той решил последните месеци да се разхожда, да общува с хората … Просто да има активен живот.

Не изпускай тези оферти:

През следващите няколко седмици, той почувствал, че силата бавно се връща, така че един ден дори решил и да засади градината си, въпреки че не е очаквал, че ще доживее до раждането на плодовете от засадените растения. Все пак, това е добра причина да се възползва под слънцето, на чист въздух край морето.

Минали шест месеца, но Мораитис не умрял. Вместо смърт, той работил на земята, будил се рано и през целия ден пребивавал навън, на въздух.

Сам си приготвял обяд от зеленчуците, които посадил в своя двор. Вечер, той се оттеглял в местната кръчма, играейки домино до късно след полунощ. Годините минавали, а той се чувствал все по-здрав. След цели 30 години такъв начин на живот, той навършил 97 години и когато разбрал, че няма скоро да умре, решил да отиде на преглед със своите стари резултати, с цел да провери какво се е случило.

Скоро разбрал, че всички тези лекари, които му предвиждали още 6 месеца живот, тогава вече били мъртви, т.е., че той всички ги надживял. Мораитис никога не започнал химиотерапията, която трябвало да му удължи живота, той просто се премества на Икария.

Невероятен старец, починал на възраст от 102 години, а в неговия смъртен акт, като причина за смъртта е посочена дълбоката старост, а ракът не е споменат, защото при последния преглед, той не съществувал.

Посланието от историята на живота на Мораитис е това, че хората трябва да знаят, че на болния човек не му трябва толкова медицина, колкото му трябва вяра, воля и любов към природата. За здравето е необходима регенерация на тялото и духа.

Това, което е особено интересен е фактът, че мястото в което Мораитис прекарал последните десетилетия от живота си, в ​​света е известно здравословната храна, но и като остров, на който „хората забравят да умрат“.

Там жителите почти не знаят какво е това болест на сърцето , или рак и подобни случаи са истинска рядкост на Икария. Зехтинът, руколата, елда, пълнозърнест хляб, риган, магданоз и всички подобни билки ежедневно са представени на трапезата на тези хора. Също така, червено месо в Икария не се яде повече от веднъж седмично.

„Може би нямаме много пари, но винаги имаме храна на масата и се забавляваме със семейството и приятелите. Не бързайте за всички задължения да приключите през деня, за да не работите и вечер. В края на деня, не сядаме пред телевизора, а си говорим и се смеем“, казват жителите на Икария.

Необичайноста на живота на Икария се състои в това, че там никой не бърза. Всичко, което хората ядат, те самите произвеждат в техните градини. През деня те ходят и по 20 км, а в следобедните часове, цялото село почива. Тези хора се смеят и са приятели помежду си. Живеят без голям стрес и точно заради това са най-щастливи. Борбата за пари за тях е нещо непознато.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 4-годишно момче излезе да си играе в гората и когато се върна, родителите му останаха в шок
Next: София е под блокада! Пред НС се готвят за война, протестиращи пристигат с автобуси от цялата страна

Последни публикации

  • Елина отвори очи и веднага усети промяната. Не беше в мебелите, в пердетата, в меката светлина на лампата, която уж успокояваше. Промяната беше във въздуха, в лекото забавяне на стъпките зад вратата, в начина, по който хората спираха да говорят, щом наближаваха стаята ѝ.
  • Емили не забрави деня на уволнението. Не защото беше шумен или драматичен. Беше прекалено тих, прекалено подреден, като стая, в която някой е прибрал всичко ценно, а е оставил само праха да свидетелства.
  • Направих крачката бавно, сякаш подът беше тънък лед, който може да се пропука от най-лекото движение.
  • През последните три месеца жена ми се променяше по начин, който не можех да пренебрегна.
  • Когато се родиха близнаците, светът ми се сви до две малки лица и един безкраен кръг от плач, кърмене и люлеене.
  • „Блокирах всичките ти карти! Отсега нататък за всяка стотинка ще ме молиш!“ заяви Антон с тържествуващ тон.
  • Трийсет години. Цели трийсет години бяха заедно.
  • Гърлото ми пресъхна като кост, докато екранът зареждаше.
  • Фирменото благотворително събитие беше от онези вечери, в които всичко изглежда съвършено, докато не се чуе първата фалшива нотка. Светлини, музика, маси с бели покривки, чаши, които звънтяха като обещания. Хора с безупречни усмивки, които се смееха твърде силно, сякаш смехът им беше щит.
  • Не беше и шумът от количката, която се блъскаше в прага, нито задъхването на д-р Крос, докато броеше на глас и натискаше гърдите ми, сякаш можеше да вкара воля в костите ми.
  • Сивата вечерна мъгла се затвори зад колата, която отнасяше Ема далеч от мен за още две седмици. Гледах как задните светлини се размиват и усещах как съдебното решение отново ме притиска към стената, както го правеше всеки път. Баща за почивните дни. Думи, които звучаха като присъда.
  • Портата се затвори зад гърба му със звук, който Андрей бе чувал в кошмарите си цели четири години. Само че този път металът не заключваше. Пускаше.
  • Той влезе в нотариалната кантора с любовницата си под ръка, облечен в черен костюм, който дори не си беше направил труда да изглади.
  • Питър се обърна бавно, сякаш снегът беше влязъл и в костите му, не само в обувките. Мъжът стоеше на крачка разстояние, облечен в дълго тъмно палто, с шапка, натисната ниско над очите. Не изглеждаше като случаен минувач. Изглеждаше като човек, който е чакал точно него.
  • Докато се отдалечавах по коридора към тоалетната, стъпките ми почти не издаваха звук. Меките килими поглъщаха всичко, сякаш къщата не искаше да оставя следи от чужди хора. А аз бях чужда. Поне така ме бяха записали още с първия ми поглед.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Елина отвори очи и веднага усети промяната. Не беше в мебелите, в пердетата, в меката светлина на лампата, която уж успокояваше. Промяната беше във въздуха, в лекото забавяне на стъпките зад вратата, в начина, по който хората спираха да говорят, щом наближаваха стаята ѝ.
  • Емили не забрави деня на уволнението. Не защото беше шумен или драматичен. Беше прекалено тих, прекалено подреден, като стая, в която някой е прибрал всичко ценно, а е оставил само праха да свидетелства.
  • Направих крачката бавно, сякаш подът беше тънък лед, който може да се пропука от най-лекото движение.
  • През последните три месеца жена ми се променяше по начин, който не можех да пренебрегна.
  • Когато се родиха близнаците, светът ми се сви до две малки лица и един безкраен кръг от плач, кърмене и люлеене.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.