Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Треска в ГЕРБ. Борисов уволнява знакови кметове, телефони звънят на пожар в централата
  • Новини

Треска в ГЕРБ. Борисов уволнява знакови кметове, телефони звънят на пожар в централата

Иван Димитров Пешев ноември 12, 2022
basboasibsaoboasbo.jpg

Треска в ГЕРБ преди местните избори. Лидерът Бойко Борисов запретна ръкави. Прегледът на кандидатите започна с пенсионирането на знакови кметове. Йорданка Фандъкова и Димитър Николов повече няма да се кандидатират, пише Standartnews.com.

Новината съобщи самият Борисов вчера и това предизвика трус в партията. Всички кметове на ГЕРБ звънят трескаво в централата, за да питат каква е съдбата им и ще бъдат ли издигнати от партията за нов мандат на изборите догодина.

Докато отговаряше на въпрос за политическото бъдеще на Димитър Николов, Борисов заяви: “Довършва си строежа на стадионите, на детските градини и си остава в партията. Това сме го договорили с него. Така е и с кмета на Бургас, и с кмета на София”.

Йорданка Фандъкова и Димитър Николов, бяха зам.-шефове на ГЕРБ до май 2021 г., когато бяха сменени от Томислав Дончев и Даниел Митов. Мотивът на Борисов за отстраняването им тогава беше, че е по-добре те да се фокусират върху работата си като градоначалници.

Не изпускай тези оферти:

Фандъкова е кмет на София от 2009 г. Тя спечели местните избори последователно през 2011, 2015 и 2019 година и е най-дълго управлявалият градоначалник в София.

Димитър Николов е кмет на община Бургас от 11 ноември 2007 година. Той е най-дълго изпълнявалият длъжността кмет на Бургас.

Още новини от България:

Изявление на главния прокурор на Република България Иван Гешев по повод поредния трагичен инцидент в с. Бузовград:“Още едно дете е пометено от поредния, вероятно пиян и дрогиран, шофьор. Детето се бори за живота си, в тежко състояние. А шофьорът не е помогнал. Избягал е.

Какво още трябва да се случи, за да разберем, че трябва да спрем да се раняваме и убиваме на пътя?

Какво още чакаме, за да спрем войната на пътя?

Нейните жертви са колкото при един локален военен конфликт.

И логично сме водещи в ЕС в тази черна статистика.

Прокуратурата на Република България още преди две години постави проблема пред Народното събрание.

Предложихме и решения — отнемане на моторните превозни средства, управлявани от пияни или дрогирани шофьори.

Предложихме и да се прецизират престъпните състави за умишлено причиняване на смърт и телесни повреди от такива извършители. Има и редица други възможни решения. Настояваме и ще продължим да настояваме като институция за реакция на държавата и законодателни промени.

Явно смъртта по пътищата на България не е приоритет.

Важно беше в рамките на дни да бъдат закрити специализираните съд и прокуратура. Защото може би сме единствената страна в ЕС , в която няма организирана престъпност. Това бързане, което вероятно ще е от полза на престъпността, е обяснимо.

Но е необяснимо, че не се бърза, когато всекидневно по пътищата ни умират хора. Не само политиците и институциите, но и всички ние като общество трябва да сме активни. Защото всеки живот е безценен, а вече с години необходимото не се прави. Това е животът на всеки един от нас, на близките ни, на децата ни”.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Ужас без край: Още едно брутално убийство в София
Next: Родопската лечителка Севинч Балакчъ: Болестите не идват отведнъж – тръгват от неправилното мислене

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.