Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Смъртта му спаси три живота: жените от цял свят го обожаваха, а той трагично загуби живота си само на 26 години
  • Новини

Смъртта му спаси три живота: жените от цял свят го обожаваха, а той трагично загуби живота си само на 26 години

Иван Димитров Пешев ноември 13, 2022
trrrijivota.jpg

Американският модел и актьор Джон Ерик Хексъм беше смятан за един от най-секси мъжете през 80-те години на миналия век.

Той изигра главната роля в много популярен по онова време сериал „Под прикритие“, а жените го гледаха само заради него.

Джон Ерик Хексъм

Животът му завършва трагично през 1984 г., когато е само на 26 години. Заснемайки един от епизодите на сериала, който тогава завладя света, Джон се отегчава, затова решава да се „позабавлява“ с пистолета, който е част от реквизита.

Не изпускай тези оферти:

Мислейки, че пистолетът е напълно безвреден, той го опира в главата си, симулирайки руска рулетка, и натиска спусъка.

Хексъм

Той не знае, че дори когато в пистолета няма истински куршуми, а халостни, това може да бъде фатално. Гилзите от куршума се озовават в мозъка му. Той е откаран по спешност в болница, където му е направена операция, която продължава пет часа. За него обаче няма спасение.

Джон Ерик Хексъм

Похвално е, че след трагедията майка му решава да дари сърцето на сина си на мъж, който е бил на смъртно легло и така да спаси живота му. Тя също така дарява бъбреците и кожата му, спасявайки още два живота.

Тялото на Джон е кремирано по време на частно погребение. Студиото плаща обезщетение на майка му и в края на седмия епизод посвещава следните думи на Джон:

„Казват, че когато една звезда умре, нейната светлина продължава да свети в космоса. Джон Ерик Хексъм е мъртъв, но неговата светлина ще озарява живота ни завинаги.“


Още новини:

Българската академия на науките /БАН/ с дълбоко прискърбие съобщава, че днес почина акад. Тодор Георгиев Николов, съобщи пресцентърът на БАН.

Акад. Тодор Николов е една от най-ярките фигури в геологическата наука в България. Роден е на 26 февруари 1931 г. в село Варана, Плевенска област.

Завършва „Геология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1955 г. През 1960 г. специализира в СССР, през 1968 г. в Сорбоната в Париж, а през 1974 г. в Университета в Дижон, Франция. През 1967 г. му е присъдена степента „Кандидат на геолого-минералогическите науки“, а през 1984 г. – доктор на геолого-минералогическите науки. Избран е за член-кореспондент на БАН през 1984 г., а за академик през 1997 г.

Акад. Николов има дългогодишна научно-изследователска, преподавателска и обществена дейност, и огромен принос за утвърждаването и издигането на авторитета на българската наука и на БАН – у нас и в чужбина.

Международното му признание се потвърждава от присъденото му почетно звание „Доктор хонорис кауза“ на университета „Пол Сабатие“, Тулуза, Франция. Член е на редица български, чуждестранни и международни научни дружества и асоциации. Почетен член на Френското геологическо дружество и на Сръбското геологическо дружество, носител на редица национални и чуждестранни ордени и медали, Кавалер на френския орден „Академични палми“.

С неговата кончина Българската академия на науките и българската наука губят един голям и достоен учен, с широка култура и ерудиция, прекрасен педогог и обичан учител, оставил след себе си достойни наследници, посочват от БАН.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Индийски топастролог: Разпад на Русия, знаково убийство в Кремъл догодина
Next: Археолозите откриха златен пръстен в Плиска и се хванаха за главите

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.