Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Как говорителят на БНР Георги Георгиев стигна дъното след смъртта на 18-годишен син
  • Новини

Как говорителят на БНР Георги Георгиев стигна дъното след смъртта на 18-годишен син

Иван Димитров Пешев ноември 23, 2022
ddausdnasdnasndas.jpg

Това е Георги Георгиев. Роден през 1949-а в Ямбол, завършил готварски техникум и полувисше образование в културния дом в Хасково, някога организационен зам. директор на театърите в Димитровград и Кюстендил, говорител по БНР, тръгнал към дъното след смъртта на 18-годишния си син и раздялата със съпругата си. Поне това е историята, която той накратко ми разказа.

Краката на Георги са почти обездвижени и повече от две седмици той лежеше под открито небе на ъгъла на ул. Славянска и 6ти септември, прогизнал във вода и урина, заровен сред боклуци. Повечето хора го прескачаха гнусливо, някои по-милостиви му оставяха храна и дрехи. Но времето застудяваше и този човек съвсем скоро можеше да замръзне, ей така, насред центъра на София.

Преди два дни решихме с приятелката ми Яна, че повече така не може.

Не изпускай тези оферти:

Започнахме да звъним на центровете за временно настаняване, но за съжаление или телефоните им бяха изключени, или никой не отговаряше. В крайна сметка Яна успя с много зор да се свърже с хора в общината, който след дълго настояване от нейна страна дойдоха да приберат Георги.

Придружихме Георги до дома в Красна поляна, където го изкъпахме и преоблякохме с чисти дрехи. Засега той има покрив над главата си, но понеже е без лична карта нямаме представа колко време ще може да бъде приютен.

Един от огромните проблеми на София се оказва липсата на домове за временно настаняване на хора като Георги. Наскоро беше закрит домът в Захарна фабрика, а останалите два центъра са с много нисък капацитет.

Сканадално е, че столична община (Йорданка Фандъкова – Yordanka Fandakova) може да харчи милиони за „ремонти“ на жълтите павета, а на 100 метра от тези жълти павета умират бездомници. Приоритетите са тотално сбъркани.

Призовавам следващия кмет да направи ясна заявка, че ще има грижа за бездомните. Само тогава София ще може да се нарече европейски град.

 

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Нова трагедия: След чудовищен инцидент почина полицейски шеф в Бургас
Next: Той си помисли, че иска да му се подиграва, както всички други жени досега

Последни публикации

  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
  • Новата жена на баща ми е по-млада от мен. Този факт сам по себе си беше достатъчно труден за преглъщане, хапче, което засядаше в гърлото ми всеки път, щом ги видех заедно. Тя, Лилия, с нейната порцеланова кожа и очи
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.