Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Светът я обожава, а тя не може да понася единственото си дете – ето как живее днес синът на Бриджит Бардо
  • Новини

Светът я обожава, а тя не може да понася единственото си дете – ето как живее днес синът на Бриджит Бардо

Иван Димитров Пешев декември 10, 2022
brigegeotoastas.jpg

Голямата звезда на световното кино, великата Бриджит Бардо , навърши 88 години на 28 септември. И докато целият свят я поздравяваше за празника, най-близките до нея хора я пропуснаха, защото тя просто не контактува с тях. Живата икона на френското кино предпочита да дарява любовта и грижите си на своите домашни любимци.

Най-интересното е, че секс символът на 50 и 60-те години все пак има семейство. Синът ѝ Никола вече е на 60 години. Бриджит отдавна има и внуци и дори правнуци, но тя не желае да общува с тях. Защо?

Провали в любовта

Красавицата среща първата си любов – асистент-режисьора Роже Вадим, на 15-годишна възраст. Родителите на бъдещата звезда са против тази връзка. На 17-годишна възраст Бриджит вече е направила първия аборт, а след това и втория. По време на връзката ѝ със следващия си партньор – младия актьор Жак Шарие, Бардо отново забременява.

Тогава тя е на 25 години. Когато разбира, че отново чака бебе, веднага се обръща към лекарите, за да се отърве от плода. Процедурата обаче ѝ е отказана. Жак, който по-късно се жени за Бриджит, също я разубеждава да не направи аборт.

Не изпускай тези оферти:

Ужасното раждане Неведнъж актрисата е споделяла, че намразва до мозъка на костите си бременното си тяло. Постоянно се крие от папараците. Наедрелият ѝ корем я подлудява. Когато бременността ѝ проличава, тя практически спира да излиза от дома си и изпада в депресия. Бардо до такава степен отказва да се покаже пред света, че решава да роди вкъщи. За тази цел в имението ѝ е оборудвано цяло родилно отделение.

 

Малкият Никола се появява на този свят в нощта на 10 срещу 11 януари 1960 г. Бардо споделя, че след раждането се чувствала като „ранен звяр“, а детето усещала като „тумор, отровил живота ѝ“. Когато бебето се ражда, Бардо веднага нарежда то да бъде отведено от стаята. Така бащата, бавачките и други роднини се заемат с отглеждането и възпитанието на бебето. По-късно самата Бардо признава пред журналисти, че всеки път, когато се опитвала да вземе сина си на ръце, той избухвал в плач. Затова с течение на времето тя просто спира да го прави.

 

 

Освен това актрисата категорично отказала да го кърми, за да не „обезобрази тялото си“.

Отхвърляне на сина

С течение на времето отношенията на Бардо със съпруга ѝ започват да се влошават заради нейните изневери. След това Шарие подава молба за развод, като желанието му е Никола да бъде поверен на него. Бриджит е повече от щастлива. Така Никола е отгледан от сестрата на Жак, който поради голямата си заетост няма как да е постоянно до сина си. Малко по-късно той се жени повторно, като от втория му брак се раждат две дъщери.

 

Няколко пъти във времето Бардо прави опити да се сближи със сина си, но след всеки един от тях тя изчезва. Роднините му небрежно се опитват да му обяснят, че майка му уж го обича, но има твърде много работа. На 12 години Никола дори изявил желание да живее с майка си. Но когато Бриджит му отговорила, че не иска да го показва на приятелите си, огорченото момче отишло при леля си разплакано.

Какъв е животът на единствения син на Бордо

Въпреки проблемите в семейството, Никола израства изключително способен и талантлив мъж. От детството си той обича музиката, занимава се с аранжиране и дори композира. След като завършва училище, синът на Бардо постъпва в Парижкия университет в Икономическия факултет. Външно всяка година младежът заприличва все повече на баща си. На 22 години Никола бива забелязан от самия Пиер Карден, който го кани да работи като модел в неговата компания. В модните среди Никола среща бъдещата си съпруга – модел и дъщеря на норвежкия дипломат Анна-Лина Биркан. Искрата на любовта между двамата пламва бързо и двамата решава да се оженят.

Интересното е, че Бардо не е поканена на сватбата, което дълбоко я разстройва. По това време френската звезда дава серия от обидни интервюта, твърдейки, че наследникът ѝ се опитва да се скрие от нея.

Никола отново вижда майка си след още 10 години раздяла. Тогава тя идва в дома му заедно с четвъртия си съпруг. По това време в семейството на Никола вече е нараснало с два члена – дъщерите му Анна-Камила и Теа-Жозефин.

Настъпва кратко примирие, по време на което синът и внучките ѝ дори посещават актрисата във Франция. Примирието е нарушено, след като Бардо публикува скандални мемоари, в които отново излива с кал бившия си съпруг и сина си. Бащата и синът съдят звездата и печелят делото. Съдията отсъжда Бриджит да им плати обезщетение.

Десет години по-късно Бардо споделя в пресата, че все още общува със сина си. С внучките си обаче не може, тъй като те не говорят френски. Днес двете момичета са вече пораснали, красиви и успешни дами. Голямата е адвокат, а по-малката – модел. И двете вече дори имат свои деца – правнуците на Бардо, които тя дори не познава.

Днес всички знаем, че животните са тези, които Бриджит винаги е смятала за своето истинско семейство. Десетилетия наред тя се грижи за огромен брой котки, кучета, кози и дори едно магаре. Звездата дори основа фонд за защита на животните.

Дали любовта, с която дарява животните не е онази любов, която някога не е успяла да даде на собствения си син, а може би чрез животните Бриджит Бардо се опитва да компенсира болезнената липса на синовна обич и привързаност.

Continue Reading

Previous: Жена се влюби и омъжи за непознат, който ѝ дари половината си дроб, за да живее
Next: Жена намери вързано кученце на пейка в парка със сърцераздирателна бележка-Ето какво пишеше

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.