Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Светът я обожава, а тя не може да понася единственото си дете – ето как живее днес синът на Бриджит Бардо
  • Новини

Светът я обожава, а тя не може да понася единственото си дете – ето как живее днес синът на Бриджит Бардо

Иван Димитров Пешев декември 10, 2022
brigegeotoastas.jpg

Голямата звезда на световното кино, великата Бриджит Бардо , навърши 88 години на 28 септември. И докато целият свят я поздравяваше за празника, най-близките до нея хора я пропуснаха, защото тя просто не контактува с тях. Живата икона на френското кино предпочита да дарява любовта и грижите си на своите домашни любимци.

Най-интересното е, че секс символът на 50 и 60-те години все пак има семейство. Синът ѝ Никола вече е на 60 години. Бриджит отдавна има и внуци и дори правнуци, но тя не желае да общува с тях. Защо?

Провали в любовта

Красавицата среща първата си любов – асистент-режисьора Роже Вадим, на 15-годишна възраст. Родителите на бъдещата звезда са против тази връзка. На 17-годишна възраст Бриджит вече е направила първия аборт, а след това и втория. По време на връзката ѝ със следващия си партньор – младия актьор Жак Шарие, Бардо отново забременява.

Тогава тя е на 25 години. Когато разбира, че отново чака бебе, веднага се обръща към лекарите, за да се отърве от плода. Процедурата обаче ѝ е отказана. Жак, който по-късно се жени за Бриджит, също я разубеждава да не направи аборт.

Не изпускай тези оферти:

Ужасното раждане Неведнъж актрисата е споделяла, че намразва до мозъка на костите си бременното си тяло. Постоянно се крие от папараците. Наедрелият ѝ корем я подлудява. Когато бременността ѝ проличава, тя практически спира да излиза от дома си и изпада в депресия. Бардо до такава степен отказва да се покаже пред света, че решава да роди вкъщи. За тази цел в имението ѝ е оборудвано цяло родилно отделение.

 

Малкият Никола се появява на този свят в нощта на 10 срещу 11 януари 1960 г. Бардо споделя, че след раждането се чувствала като „ранен звяр“, а детето усещала като „тумор, отровил живота ѝ“. Когато бебето се ражда, Бардо веднага нарежда то да бъде отведено от стаята. Така бащата, бавачките и други роднини се заемат с отглеждането и възпитанието на бебето. По-късно самата Бардо признава пред журналисти, че всеки път, когато се опитвала да вземе сина си на ръце, той избухвал в плач. Затова с течение на времето тя просто спира да го прави.

 

 

Освен това актрисата категорично отказала да го кърми, за да не „обезобрази тялото си“.

Отхвърляне на сина

С течение на времето отношенията на Бардо със съпруга ѝ започват да се влошават заради нейните изневери. След това Шарие подава молба за развод, като желанието му е Никола да бъде поверен на него. Бриджит е повече от щастлива. Така Никола е отгледан от сестрата на Жак, който поради голямата си заетост няма как да е постоянно до сина си. Малко по-късно той се жени повторно, като от втория му брак се раждат две дъщери.

 

Няколко пъти във времето Бардо прави опити да се сближи със сина си, но след всеки един от тях тя изчезва. Роднините му небрежно се опитват да му обяснят, че майка му уж го обича, но има твърде много работа. На 12 години Никола дори изявил желание да живее с майка си. Но когато Бриджит му отговорила, че не иска да го показва на приятелите си, огорченото момче отишло при леля си разплакано.

Какъв е животът на единствения син на Бордо

Въпреки проблемите в семейството, Никола израства изключително способен и талантлив мъж. От детството си той обича музиката, занимава се с аранжиране и дори композира. След като завършва училище, синът на Бардо постъпва в Парижкия университет в Икономическия факултет. Външно всяка година младежът заприличва все повече на баща си. На 22 години Никола бива забелязан от самия Пиер Карден, който го кани да работи като модел в неговата компания. В модните среди Никола среща бъдещата си съпруга – модел и дъщеря на норвежкия дипломат Анна-Лина Биркан. Искрата на любовта между двамата пламва бързо и двамата решава да се оженят.

Интересното е, че Бардо не е поканена на сватбата, което дълбоко я разстройва. По това време френската звезда дава серия от обидни интервюта, твърдейки, че наследникът ѝ се опитва да се скрие от нея.

Никола отново вижда майка си след още 10 години раздяла. Тогава тя идва в дома му заедно с четвъртия си съпруг. По това време в семейството на Никола вече е нараснало с два члена – дъщерите му Анна-Камила и Теа-Жозефин.

Настъпва кратко примирие, по време на което синът и внучките ѝ дори посещават актрисата във Франция. Примирието е нарушено, след като Бардо публикува скандални мемоари, в които отново излива с кал бившия си съпруг и сина си. Бащата и синът съдят звездата и печелят делото. Съдията отсъжда Бриджит да им плати обезщетение.

Десет години по-късно Бардо споделя в пресата, че все още общува със сина си. С внучките си обаче не може, тъй като те не говорят френски. Днес двете момичета са вече пораснали, красиви и успешни дами. Голямата е адвокат, а по-малката – модел. И двете вече дори имат свои деца – правнуците на Бардо, които тя дори не познава.

Днес всички знаем, че животните са тези, които Бриджит винаги е смятала за своето истинско семейство. Десетилетия наред тя се грижи за огромен брой котки, кучета, кози и дори едно магаре. Звездата дори основа фонд за защита на животните.

Дали любовта, с която дарява животните не е онази любов, която някога не е успяла да даде на собствения си син, а може би чрез животните Бриджит Бардо се опитва да компенсира болезнената липса на синовна обич и привързаност.

Continue Reading

Previous: Жена се влюби и омъжи за непознат, който ѝ дари половината си дроб, за да живее
Next: Жена намери вързано кученце на пейка в парка със сърцераздирателна бележка-Ето какво пишеше

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
  • Майка ми си отиде от рак, когато бях на седемнадесет. Думата „рак“ още ми звучи като метал по стъкло, като нещо, което не трябва да е част от човешкия живот
  • Когато лекарят произнесе думата „деменция“, сякаш някой дръпна черга изпод краката ми. Мама седеше срещу нас, с ръце, сгънати в скута, и се усмихваше на прозореца, а не на нас. В онзи миг не разбрах какво точно се къса, но усетих как нишките на семейната ни тъкан започват да се ронят.
  • Мила се прибра, сякаш беше забравила как се диша. Раницата ѝ висеше накриво, едната презрамка се беше впила в рамото, а очите ѝ бяха широки и мокри, като на дете, което не смее да издаде звук, за да не счупи света.
  • Когато синът ми почина преди четири месеца, светът ми се срина по начини, за които не бях подготвена. Остави след себе си съпругата си Лин и двете им малки деца. Всички живееха под моя покрив през последните шест години
  • Майка ми беше на четиридесет и пет, когато отново откри любовта.
  • Бях в осмия месец от бременността си, когато светът ми се разклати не от болка, а от едно изречение, изречено уж между другото.
  • Вчера бях в търговския център и се опитвах да не мисля за нищо, освен за списъка с покупки, който трепереше в ръката ми като присъда. Мислех за вноската по кредита за жилището, за начислените лихви, за това как заплатата ми се стопява, още преди да я усетя.
  • На петдесетия рожден ден на съпруга ми бях планирала месеци наред, тихо събирайки карти и мигове, докато пътуването до далечните острови най-сетне не придоби реални очертания. Исках океанът да каже онова, което думите не могат, че годините ни заедно са били широки, търпеливи и дълбоки.
  • Нощната лампа хвърляше мек кръг светлина върху стената, сякаш рисуваше убежище. Дъщеря ми беше на осем. Още вярваше, че възрастните имат тайни инструменти за поправяне на света. Още вярваше в „всичко ще бъде наред“, ако го кажеш достатъчно уверено.
  • Когато снаха ми посегна към второ парче пай, аз на шега казах:
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.