Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 3 месеца Софи не обръщала внимание на това, което се случва със стомаха й, докато накрая
  • Новини

3 месеца Софи не обръщала внимание на това, което се случва със стомаха й, докато накрая

Иван Димитров Пешев декември 18, 2022
sosifsakfoasfasf.png

„Здрава и в добра форма“ 34-годишна жена от австралийския град Аделаида се радваше на живота си, докато през юни 2022 г. светът й не се обърна с главата надолу,  след като й бе поставена опустошителна диагноза, пише 7 News.

Преди повече от шест месеца Софи Едуардс забелязала, че стомахът й не е ОК, но го отдала на лошо храносмилане и непоносимост към храната. Колкото повече време минавало обаче, толкова по-трудно й ставало – започнала да страда от силна болка в долната част на гърба и ректума, от постоянна диария,  спряла да яде и да пие.

 

Три месеца след появата на симптомите, когато вече не можела да става от леглото, майка й я завела на лекар. Специалистът я убедил, че има синдром на раздразнените черва и след като й предписал лекарства, я изпратил вкъщи.

Не изпускай тези оферти:

Майка й обаче настояла за обстоен преглед.

Резултатите от изследванията показали, че в изпражненията на Софи има следи от кръв. След допълнителни прегледи Едуардс разбрала, че има рак на червата в трети стадий.

Първоначално младата жена изпаднала в шок, но след това бързо се „примирила със съдбата си“.

„Когато чуете фразата „Имате рак“, автоматично си мислите, че ще умрете. Нямах представа какво ще се случи. Просто бях напълно вцепенена и моментално се сетих за сина си и семейството. Бях в пълен шок – как може да имам рак? Как се случи това?“, споделя тя.

Австралийката претърпяла множество операции и 25 курса лъчева и химиотерапия.

„Сега започнах деветия цикъл химиотерапия. Последният ми курс е насрочен за 26 декември“, казва тя.

Едуардс споделя, че й е било по-лесно да се подложи на лечението, отколкото да каже на 7-годишния си син Джаксън какво й се случва.

„Най-сърцераздирателният момент беше да видя сина си да седи в скута на сестра ми, заобиколен от лекари след операцията ми, и да го чуя да пита: „Мама ще умре ли?““, спомня си тя.

Едуардс не крие диагнозата от момчето и му позволява да задава въпроси, за да разбере как болестта е повлияла на живота им.

Внимание: Това са първите признаци за рак на гърдата

Софи казва още, че в момента приема всеки ден такъв, какъвто е, наслаждава на всеки един преживян момент и не се разстройва, ако понякога се чувства зле.

„Тялото ми наистина преживя страшно много, затова възможността да стана от леглото сутрин е добра причина да се чувствам добре.

Ракът е вихрушка от емоции и целите на лечението се променят ежедневно. Оставам оптимист, че по това време следващата година ще бъда свободна от рака“, казва младата жена.

Австралийката съветва всички, които усетят, че с тялото им се случва нещо нередно, веднага да отидат на лекар.

„Доверете се на инстинкта си. Ако изобщо се чувствате различно и това не е вашето „нормално“ състояние, отидете на лекар. Ако не сте доволни от отговора, който той ви дава, отидете да получите второ и трето мнение.

Телата ни дават симптоми, когато нещо не е наред – доверете се на инстинкта си, буквално и метафорично, и продължете. Това може да спаси живота ви“, казва в заключение тя.

Continue Reading

Previous: Големи пари ще напълнят джобовете на 4 зодии само до дни
Next: Новата прическа на първата ни дама събра всички овации, Десислава заприлича на истинско момиченце

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.