Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Помните ли в какви жилища живеехме преди 30 години: Тогавашният интериор си имаше своите много характерни черти
  • Новини

Помните ли в какви жилища живеехме преди 30 години: Тогавашният интериор си имаше своите много характерни черти

Иван Димитров Пешев декември 25, 2022
toaskdasodask.png

По времето на социализма повечето от нас живеехме в панелни блокове и апартаменти близнаци, на които еснафите окачаха табелка „Образцов дом”.

Повечето апартаменти имаха еднакво разпределение – от входната врата се озоваваш в коридор, отляво има хол, отдясно – тоалетна и кухня, от хола влизаш в спалнята, има детска стая и баня. Антрето бе постлано с балатум, наготово даден от държавата, пише socbg.com.

След 80-те настилката биваше заменяна с модерния тогава теракот. Характерна особеност бяха и строените в коридора обувки, понеже да се оставят пред вратата, се считаше за много селско. Холната гарнитура покривахме с губер, персийският килим бе символ на благополучие

В хола задължително имаше холна гарнитура – диван, два фотьойла и две табуретки.

Не изпускай тези оферти:

Една съвсем истинска история от соца: Жена ми роди момченце, което стана шурей на баща ми

Те бяха покрити с изкуствен губер – бял, жълт, червен или зелен. На земята бе опънат задължителният персийски килим. В средата имаше ниска лакирана масичка, която бе покрита с плетена на една кука покривка или с каре с „българска бродерия“. Върху нея стоеше ваза с изкуствени цветя.

Срещу меката мебел се издигаха огромни секции, на които бяха поставени големи бутилки с уиски върху накланяща се поставка, закупени от „Кореком“ – като символ на благоденствието. Важно място заемаше и касетофонът. На тавана около полилея имаше гипсова розетка – последна мода.

Секцията беше подредена с книги, най-често поредици от „Световна класика” и български класици. Кухнята беше оборудвана с бели талашитени шкафове – пак дар от държавата. Хладилниците бяха “Мраз”, пералнята „Перла“, а от печката “Раховец” се носеше миризма на варен боб.

В детската стая отново имаше секция, пълна с книги, бюро с нощна лампа, а върху тапетите бяха разлепени плакати на музикални идоли. Леглата бяха покрити с родопски одеяла. Обзавеждането се делеше на купено по обикновения начин и купено по „втория начин“, „с връзки“, „корекомско“.

Апартаментите ни бяха еднакви и скромни, но въпреки това ни беше уютно.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Вижтe уютния дoм нa шeф Мaнчeв-cтaнa Къщa нa гoдинaтa
Next: Напусна ни Бъдни вечер! Почина журналистката Албена Ангелова, загуби битката с болестта

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.