Непознатият направи крачка към мен, вдигна багажа ми от земята и кратко каза: Елате с мен

Писмото на Бистра е публикувано във вестник „Лична драма“.
„Седях с наведена глава на малката селска гара и се чудех накъде да поема. В краката ми беше стоварено цялото ми имущество – един размъкнат и изпокъсан сак. От два дни не бях яла нищо. Очите ми се затваряха от умора и неусетно съм задрямала. Стресна ме грубият глас на един служител:

„Госпожо, това не е място за спане, вървете си.“ Бавно се изправих и в този момент усетих нечий поглед. Обърнах се и забелязах мъжа, който ме наблюдаваше. Изглеждаше странно: рошав, с брада, носеше захабени дрехи. Зад него с изплезен език тежко дишаше добре хранено куче. Непознатият направи крачка към мен, вдигна багажа ми от земята и кратко каза: „Елате с мен.“ Тръгнах, без да се замисля. Всъщност нямах избор!

Аз, бездомницата, която нямаше къде дори уморения си гръб да изпъне. А синът ми – единственият човек, на когото му пукаше за мен, мислеше, че най-накрая съм открила щастието. Криех от него дереджето си, исках да вярва, че съм добре, и да бъде спокоен за мен.

Докато вървях след мъжа, спомените мрачно нахлуха в ума ми. Преди повече от две години напуснах дома си. Така го наричам, макар че домът е нещо
различно – място, където се криеш от бурите и намираш топлина и подкрепа. А там, където аз живеех, имаше само мъка и безкраен тормоз от съпруга ми. Стисках зъби и търпях заради сина си 19 години. Понасях обидите, унижението и юмруците на онова чудовище, с което бях свързала съдбата си.

Един ден в интернет се запознах с Христо – мъж на моята възраст, около 45. Беше ерген и живееше в другия край на България. Той бързо успя да ме спечели, което всъщност не беше никак трудно. Когато всеки ден, вместо нормално човешко отношение, срещаш псувни и шамари, като удавник се хващаш за първата протегната ръка. Вярваш, надяваш се и не можеш или просто отказваш да разпознаеш злото.

По-късно разбрах, че е истински психопат, а тези хора умеят да говорят красиви лъжи. Но тогава вярвах на всяка една негова дума. Той ме убеждаваше, че ако напусна лошия си съпруг и отида при него, ще видя какво е да бъдеш обичана и уважавана жена.

Твърдеше, че заслужавам най-доброто и именно в неговия дом ще открия бленуваното спокойствие. Споделих със сина си за чувствата между мен и Христо и той ме насърчи в опита най-после да заживея в мир и радост. След месец момчето ми заминаваше да учи в София и се страхуваше да ме остави сама с баща си. Послушах го и след като той тръгна, още на другия ден напуснах съпруга си.

Христо ме чакаше на гарата с букет цветя. Прегърна ме силно, хвана ме за ръка и ме отведе в дома си. Година по-късно разбрах, че клетвите му са били лъжа. Събудих се от прекрасния сън, в който толкова вярвах, но пробуждането беше кошмарно. Едва ли има жена, която да е живяла в по-голяма измама.

Христо се оказа същият изрод като бившия ми съпруг. Не можех да повярвам, че два пъти попаднах в един и същ капан – на изкусни лъжци, избрали разврата и насилието пред това да бъдат истински мъже. Сама си бях виновна.

Две години живях с Христо и не спирах да оплаквам нещастната си съдба. Страдах за всичко: за лъжите, за фалшивата любов, за съсипаните мечти. Мразех живота си! Понякога синът ми ни гостуваше и тогава Христо показваше различно лице. Искаше да залъже и момчето ми, че е успял да направи майка му щастлива. И успя – излъга го така, както някога излъга мен. Синът ми си тръгваше спокоен, че майка му е в добри ръце.

Театърът продължи, докато Христо си намери нова жертва. Една нощ просто влезе в стаята и ми нареди да си стягам багажа. Отказах, нямаше къде да отида. Тогава той хвърли в сака малко дрехи, отвори вратата и ме изрита навън.

Дълго стоях на улицата. Нямаше при кого да отида – нямах приятели, родителите ми отдавна бяха покойници. В джоба си имах 20 лв. и нито стотинка повече. Качих се на влака, седнах в купето и съм задрямала. Събуди ме гласът на кондукторката, която искаше да й покажа билета си.

Обясних й, че не съм си купила и поисках да й дам онези 20 лв. Бръкнах в джоба си, но тях ги нямаше. Може би ги бях загубила или някой ме обра. Не знам. Кондукторката не прояви никакво съчувствие и ме свали на следващата гара. Така се намерих в някакво малко село. Два дни стоях на гарата, без да хапна нищо. Тогава непознатият мъж ме поведе към дома си.

След няколко минути спряхме пред красива къща, която никак не се връзваше с небрежния вид на собственика си. Дворът беше подреден и поддържан, а мирисът на зрели домати ми напомни, че отдавна не съм слагала троха в устата си. Странникът кимна с глава и ме покани да вляза в къщата. Моят спасител се казваше Румен – самотник, който гледаше плодове, зеленчуци и животни.

Не беше особено разговорлив, дори изглеждаше мрачен, но бързо разбрах, че носеше голямо и добро сърце. Очаквах, че след като се съвзема, ще ме отпрати, но той предложи да остана, колкото искам. Не ме попита коя съм, откъде идвам, на колко съм години, как съм изпаднала дотук – нищо от това не го интересуваше.

За гостоприемството се отблагодарявах, като му помагах в градината и за животните. Вечер заедно сядахме на масата. Стори ми се странно, че Румен нямаше телевизор, телефон, компютър. Никакви съвременни удобства.

Готвеше на най-обикновена печка, а след вечеря излизаше на хлад в двора и от там наблюдаваше звездите. Чуден човек, мислех си. Беше хубав мъж, може би над 50 години, но очите му бяха тъжни – криеше някаква болка.

Една вечер седнах до него, подадох му чаша вино и му разказах историята си. Румен ме изслуша, без да ме прекъсва, после неочаквано заговори и той. Преди няколко години се разболял много сериозно.

Тогава бил богат, живеел в столицата, в модерен апартамент. Прекалявал с удоволствията – приятели, жени, колеги. Всички те му обърнали гръб, когато легнал на легло. В един момент загубил не само здравето, но и близките си.

Съпругата му също вече не се интересувала от него. Но, слава Богу, макар и сам, успял да се пребори с болестта. Осъзнал преходността на всичко и колко фалшиви могат да бъдат хората, които довчера са разчитали на него. Оздравял, продал имотите си, напуснал нервната си работа и се преместил в това спокойно селце. Сега тежкият селски труд го уморяваше, но не го плашеше, беше здрав и щастлив.

В дома му останах три месеца и с всеки изминал ден забравях болката от миналото. Осъзнавах, че съм обичала грешните хора и сама съм им позволила да ме съсипят. Извървях тежкия път на огорчението, мъката и предателството, но накрая почуках на правилната врата.

Сърцето на Румен се отвори за мен. Вече знаех, че съм готова да прекарам живота си на това глухо място, стига всяка сутрин да виждам неговите очи. Той не ми каза, че съм красива, нито ме залъга, че ще ми свали звездите от небето, но аз знаех, че би направил всичко за мен. Истинската любов не се нуждае от думи.
В края на третия месец синът ми дойде да ме прибере.

Две седмици преди това в дълго писмо бях споделила с него истината и за баща му, и за Христо. Болеше ме да разкривам грозните подробности, но беше време маските да паднат. И той дойде за мен. Когато опаковах багажа си, Румен се изправи на вратата. Беше избръснат, сресан и спретнат. Изглеждаше различно. С няколко крачки прекоси стаята, хвана ме за ръката и каза: „Не е нужно да си тръгваш. Вече имаш дом! Остани!“

Обърнах се и видях изпълнения с обич поглед на сина ми. Кимна, излезе навън и безшумно затвори вратата зад себе си. В следващия момент потънах в топлите обятия на Румен. Добави: „Ясно е, че можем да бъдем приятели. А какво още можем да бъдем, времето ще покаже. Да му дадем шанс, а?“ Беше прав. Знаех и друго, но премълчах – вече бях у дома и това беше краят на трудния ми път.