Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Момиченце постоянно накланяше глава наляво и майка му реши да го заведе на лекар-Истината беше ужасяваща
  • Новини

Момиченце постоянно накланяше глава наляво и майка му реши да го заведе на лекар-Истината беше ужасяваща

Иван Димитров Пешев януари 6, 2023
aaslsihaskhas.png

Майката на близнаци, Зоуи Арчър от Мърсисайд, Англия разбрала, че нещо става с дъщеричката ѝ, когато забелязала, че детето поклаща все наляво главичката си.

Жената се изплашила и веднага тръгнала към болницата, където чула ужасната диагноза: рак на мозъка.

Отначало майката на малката Алиша Райли си мислела, че дъщеричката ѝ накланя главата си вляво, защото малко я наболява шията. По думите на жената, детенцето не плачело и не застивало дълго време в това положение.

Но след това момиченцето започнало да повръща и Зоуи веднага я отвела в болницата, пише Mirror.

Не изпускай тези оферти:

„Знаех си, че тя нещо не е наред. Сякаш отново е на 2 месеца. Наложи се да я обградя отвсякъде с възглавници. Тя имаше световъртеж, очите ѝ се изцъкляха и постоянно повръщаше“, казва Зоуи Арчър

Първоначално изследванията не дали никакви резултати, но състоянието на детенцето продължавало да се влошава. Страшната истина лъснала, след като направили на момиченцето компютърна томография. Лекарите открили в главата на Алиша тумор на мозъка голям колкото топка за голф. Туморът бил в тази част на мозъка, която отговаря за дишането, координацията и говора.

„Когато те казаха, че това е тумор, сърцето ми спря. Просто погледнах към Алиша и се разплаках“, споделя Зоуи Арчър

Лекарите изтеглили течността от мозъка, след това провели 9-часова операция за отстраняването на тумора. Независимо от това, че операцията протекла успешно, сканиране показало, че детенцето всъщност е поразено от епендимом – рядък вид рак, който се връща отново. На родителите били предложени редица варианти за лечение, включително химио- и лъчетерапия. Но те били твърде рисковани предвид възрастта на детето.

„Лекарите ми разказваха за риска от операция и за това , че мъничкото ми детенце може да умре. Опитвах се да ги слушам, но не можех“, спомня си Зоуи Арчър

Оставал още един вариант – протонна терапия във Флорида. Семейството събрало пари от благотворителна акция и заминало за САЩ. След 30 сеанса родителите получили просто фантастична новина: ракът е отстъпил.

Сега Алиша преминава през рехабилитация и се нуждае от специално поддържащо оборудване. По думите на лекарите, момиченцето изостава в развитието си с 1 година, но ще навакса. Сега детенцето отново се учи да пълзи и да си играе с братчето си и заедно да посрещнат втория си рожден ден.

Continue Reading

Previous: Синоптикът Янков обяви голям обрат на времето! Ето кога идва снегът!
Next: Споделете с всички!-Писмото от лекар емигрант, което взриви интернет и срина управниците

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.