Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Споделете с всички!-Писмото от лекар емигрант, което взриви интернет и срина управниците
  • Новини

Споделете с всички!-Писмото от лекар емигрант, което взриви интернет и срина управниците

Иван Димитров Пешев януари 6, 2023
eeemamsgasga.png

Това е писмото, което всеки българин трябва да прочете. Публикувмае целия текст без редкторска намеса.

Колеги,

Пише Ви един български ортопед-травматолог в емиграция.

Преди седемнайсет години моят тогавашен шеф, доцент (по онова време), Тивчев, отделяше всяка сутрин от времето за сутришен рапорт, за да обяснява на всички млади лекари колко претоварена с лекари е здравната система на България и колко ненужни сме всички ние – младите лекари на тази система.

Не изпускай тези оферти:

 

Тогава се вслушах в думите на по-възрастния от мен уважаван лекар – д-р Тивчев и емигрирах със семейството си в САЩ.

Тук се оказа, че лекари са крайно необходими, както на здравната система, така и на страната. Държавата САЩ приветства млади образовани хора със семейства, които да работят за много пари и съответно да плащат големи данъци.

Откакто съм пристигнал тук, Америка отделя по малко време всеки ден, за да ми каже колко съм й необходим, чрез усмивките на пациентите ми, уважението на администраторите и защитата, която ми дава американската полиция и американският закон, от бандитски посегателства върху ми.

Пиша Ви, защото разбрах от българските медии, че въвеждате закон, според който българските емигранти, завръщащи се в България, трябва да заплащат здравни вноски за пет години назад, за да имат съмнителното щастие да се лекуват в една разпадаща се, корумпирана здравна система.

Разбирам, че днес системата има голям недостиг на медицински сестри и лекари, а базата, в която се работи, е същата в някои болници, както преди седемнайсет години, когато заминавах.

Пиша Ви, колега, с едно предложение. Какво ще кажете да не ви плащам пет години здравни осигуровки за мен и семейството ми, а да си дойда и да започна да лекувам български граждани?

Тук в града, в който емигрирах, сме шест лекаря. Ще взимаме по два месеца на годината за мисионерска дейност и ще работим в България без заплащане, като лекари мисионери. А Вие ще ни опростите здравните вноски, ако се наложи да се лекуваме в България.

Какво ще кажете, а?

д-р Виктор Хинов

Continue Reading

Previous: Момиченце постоянно накланяше глава наляво и майка му реши да го заведе на лекар-Истината беше ужасяваща
Next: Биляна Гавазова възмути мрежата с касова бележка от последния си пазар – истината боли!

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.