Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Невероятно! Млад германец избяга от невъзможния живот в родината си и се засели в най-бедното село в България и Европа
  • Новини

Невероятно! Млад германец избяга от невъзможния живот в родината си и се засели в най-бедното село в България и Европа

Иван Димитров Пешев януари 12, 2023
germasnrasorkas.png

България е най-бедната държава в Европейския съюз, Северозападът е най-бедния регион в държавата, а Динково е най-бедното село в Северозапада, казва Макс Линигер от Щутгарт. – Аз пък съм най-бедният жител на Динково, значи съм най-бедният човек в цяла Европа, допълва 27-годишният германец с усмивка, която показва, че мястотому в социалната стълбица на Евросъюза въобще не го притеснява. Макс, както всички в селцето със стотина души наричат чужденеца, пристигнал у нас преди 2 години и половина. В България го довела любовта, а в Динково – случайността, споделя той.

В Щутгарт Макс учил за стъклар и бил един от най-добрите в техническото училище. Шефовете му дори му предложили да продължи обучението си, за да вземе диплома на майстор, имал възможности да замине в Индия или Китай, където да изкарва много пари.

Но той отказал категорично, пише „Труд“. – Животът в Германия е невъзможен. Хората там вече мислят само за пари и работят до изнемогване. Печелят добре, но нямат време за себе си, за приятели, за отдих и радост от живота. В Германия можеш да работиш, но не и да живееш, заявява с горчивина младият мъж. Решението му да приключи с учението и работата в родината си той взел след като години наблюдавал живота на приятели и познати.

И това, което виждал, го разочаровало. – Майсторът, който ме канеше във фирмата му и дори да му стана съдружник, е на 40 години, но вече не може да движи ръцете си и от работа по обекти рядко вижда децата си. Не исках такъв живот, категоричен е германецът. Затова, когато приятелката му Яна – дете на българка и руснак, се върнала със семейството си в България, той тръгнал след нея. Минал с колело 2500 км край Дунав. Избрал къща, където двамата да живеят, започнал дори работа с баща й. Но момичето решило, че иска да продължи да учи в Германия, а Макс вече не желаел да се връща в родината си.

Не изпускай тези оферти:

И останал в България – без любовта си, без работа и без пари. Но не се отчаял. Познати му предложили да ремонтира ферма в село Динково – между Лом и Белоградчик, и той приел. Но когато свършил, вместо договорените 600 лева му платили само 100. – Тръгнал напосоки из селото, видях хора в една къща, влязох и поисках вода. Оказа се, че мъжът е швейцарец, заговорихме се и след като разбраха, че съм от Германия и нямам къде да живея, ми предложиха да остана в съседната къща, на техни приятели. Те отдавна търсели кой да поддържа имота им. Така станах жител на Динково, разказва одисеята си Макс Линигер.

За няколко седмици той постегнал разбития покрив и зейналите врати и прозорци и се нанесъл в запустялата къщурка. Хората в Динково взели да наобикалят от любопитство появилия се незнайно как в селото им чужденец, разбрали, че е със златни ръце и започнали да го викат да им помага. Някои му плащали, други само казвали „Благодаря!”. Така във всекидневно общуване с жителите на селцето германецът научил български и започнал да опознава България и характера на северозападния човек. – България е най-хубавата страна в която съм бил. Има всичко – планини, море, красиви реки, плодородна земя. Тук е като рай, един приятел даже казва – това не е страна, а континент, възторжено реди Макс. Впечатленията му от хората в България обаче не са чак толкова позитивни.

Според него повечето българи обичат да се оплакват от неудачите си, но малцина правят нещо, за да променят живота си. – Всеки българин вика „майстор съм!” и от всичко разбира. Но иска само да вземе парите, не да свърши добре работата, ядосва се германецът. Недоволен е и, че доста от познатите му като че ли не разбират разликата между работа и помощ. „Канят ме да им помогна, а всъщност искат да им работя без да ми плащат.

Аз не съм тъп – помощ е да дам на някой вода, или да пренесанещо. Но да му ремонтирам къщата без пари, е работа и трябва да се плаща!”, възмущава се майсторът от Щутгарт. Сред качествата на българите, които Макс не харесва , е и нежеланието на нашенците да се вслушват в критиката, твърди той. – Тук много обичат сладки приказки. Да му казваш колко е добър, колко хубава работа е свършил. Ако кажа истината и посоча грешки, се сърдят! А аз искам да помогна!, обяснява чужденецът. Но допълва, че и в много други държави хората са същите, гледат преди всичко собствения си интерес.

И продължава, когато може, да помага на съселяните си – повечето бедни и немощни хора. Жителите на Динково харесват младия чужденец и му се радват като на атракция. „Много е добър Макс! Помогна ми да си намеря работа във фермата, даже и заплата ми спазари!“, хвали го комшийката Ванюша. С малкото пари, които изкарва с работа из Динково и съседни села, а понякога и в София, младият германец е ремонтирал и боядисал в пъстри цветове къщата си.

На фасадата е изписал името си и телефонния си номер, за да може, който иска да го наеме. След две гладни и трудни години у нас най-бедният европеец е засадил с помощта на местни баби домати, чушки, лук и картофи в двора си, за да има храна за зимата. Сковал е и курник, където смята да отглежда 3-4 кокошки, за яйца и месо. Преди дни майката и бащата на Макс пристигнали в Динково и настояли да се върне в родината си, но той отказал. „Не мога да живея в Германия.

Там държавата е луда, хахо. От години хора от цял свят идват при нас. Нямам нищо против либийци, турци, афганистанци, но те смятат, че Германия е Елдорадо. Но не е. В Германия вече няма достатъчно пари за образование и за учители. Който не е част от системата, не може да преуспее. Не политиците, големият бизнес управлява Германия, но не в полза на хората, а на своите интереси“, смята Макс. И твърди, че не се чувства нито германец, нито българин, нито европеец.

„Аз съм просто човек!”, казва той. У нас най-неочаквано Макс Линигер открил и Бога. Благоприятният изход от трудни ситуации, красотата на изгревите и залезите, дълбочината на небето над главата му и мислите, които го спохождат, когато остане насаме с щурците нощем, го подтикнали към вярата, че има неведома сила над света и хората, разказва младият мъж. Но това не значи , че всеки ден се моли в черквата. Вярата не е в храмовете и при свещениците, а в душата на човек, убеден е Макс. И се радва, че в малкото българско село се чувства спокоен и наясно със себе си. Крои планове за живота и бъдещето си. – Искам да открия фирма и да работя сериозно.

Често пътувам до София и оправям документите си. Всичко ще бъде законно и чисто, ще плащам данъци, казва Макс. В свободните си от работа часове той рисува странни картини , в които бели, черни и червени фигури се преплитат в пориви към разрушение и съзидание. Споделя, че пише и книги – едната е историята на живота му досега – от Германия до България, а другата е по-философска – за смисъла на всичко около нас и мястото на човека в големия свят. – Вече знам какво искам от живота. Да отворя сутрин прозореца, да видя слънцето и да се зарадвам, че се задава един хубав ден и съм жив. Да си изпия бавно кафето и да реша какво ще правя! Е, това не е да си свободен като птица, но пак е много хубаво!, разперва ръце Макс Линигер.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Баща поля с бензин и запали собственото си 4-годишно дете в Благоевград
Next: Сълзи в очите на Златимир Йочев – ето какво го развълнува в ефир

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.