Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 24-годишният Дани е заклещен в инвалидна количка, помогнете му леглото да не е неговият затвор
  • Новини

24-годишният Дани е заклещен в инвалидна количка, помогнете му леглото да не е неговият затвор

Иван Димитров Пешев февруари 6, 2023
dasdnasdnasidasndsa.jpg

„Аз съм Дани и съм на 24 години. Казват, животът е пред мен. Сблъскам с нещо, което никога не съм си представял, че може да се случи на мен. Докато не се събудиш един ден, а реалността стане най-големия ти кошмар.“.

Така започва изповедта за съдбата си вече бившият плувец.

Предричали му, че го очакват спортни успехи. Бил много добър. През лятото, когато бил за 12 клас, започва работа като спасител в аквапарк.

Случило се нещастие. Наложило се той да бъде спасяван. Сам разказва за злощастието с него: „Спуснах се по една от пързалките и паднах така, че ударих главата си в дъното на басейна.

Счупих 7-ми шиен прешлен, което доведе до пълно обездвижване от врата надолу. Целият ми живот се преобърна – планове за университет, работа, всичко беше заличено от две думи, „обездвижен си“.“.

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Претърпял две операции, преминанал през интензивни рехабилитации и множество изследвания. Нахъсвал се да не се предава. Вече успява да движи двете си ръце, частично и пръстите си. Може да сяда в инвалидната количка. Благодарен е, че не е сам: „Подкрепят ме моята борбена майка, страхотната ми сестричка и незаменимите ми приятели, които не ме изоставиха.

Те ми дават сили да продължавам. Аз не съм от типа хора, които просто ще се откажат, ще останат на легло цял живот, ще питат „защо на мен“ и ще се самосъжаляват. Аз няма да спра да се боря и да давам всичко от себе си, за да постигна моята крайна цел.

Някой ден искам да имам деца, да водя по-пълноценен живот, да не бъда толкова зависим!“.
Дани е окуражен. Лекарите твърдят, че има голям шанс. Това няма как да стане без да му се помогне. Слава богу, не е необходима огромна сума. Само някакви си  24050 лв. са нужни за лечението му. За семейството му, обаче1 тези пари са като милиони.

Дани не се вайка, обраща, запазил достойнството си, към всеки един, който е готов да промени съдбата му: „Моля те да ми подадеш ръка за едно по-добро бъдеще, в което ще мога да водя по-пълноценен начин на живот, а леглото няма да е моя затвор.

Твой,Дани, на 24 години – сигурен в успеха

Помогни тук:
https://pavelandreev.bg/campaign/pomoshh-za-danihelp-for-danny

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Току-що ни запалиха редакционните телефони, ударило е чудовищно земетресение в Турция
Next: Извънредно! България вдига Спартаните за Турция. Сгради падат и погребват хората вътре

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.