Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Изоставен в кофа за боклук като бебе, той реши да е гордост за осиновителите си и успя!
  • Новини

Изоставен в кофа за боклук като бебе, той реши да е гордост за осиновителите си и успя!

Иван Димитров Пешев февруари 13, 2023
sagaksdaosdkasdkas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Фреди Фигърс е изхвърлен в кофа за боклук като бебе, за да се отърват от него. Благодарение на един добър човек и на модерните технологии, той израства обичан и се превръща в милионер. И не забравя за мъжа, който му е помогнал най-много.

Само няколко часа след раждането му е изхвърлен от майка си. Когато го откриват, веднага отива в дом, а след това бързо е зет

През приемното му семейство вече  са преминали над 100 деца, а от тях са осиновили само две. Но има нещо във Фигърс, заради което не могат да го върнат в социалната система.

„Те наближаваха 70 години. Осиновяването на новородено бебе със сигурност не е част от плановете им. Но виждайки през какво съм преминал, те не искат да ме оставят в системата за социални грижи.“, обяснява вреди пред The Guardian.

От рано става обсебен от компютрите

Живее в малък град и доста деца му се подиграват, наричайки го „Бебето от кофата за боклук.“ Той започва да се чуди дали наистина е изхвърлен. Боклук ли е или е човек? Тормози го доста време, но в един момент го преодолява, тъй като има любящи майка и баща.

Тъй като няма много приятели, той се обръща към компютрите. Наща му му купува евтин компютър от битака. Не работи, но Фигърс го отваря и успява в един момент да го поправи. Взима части от радио часовник и ги поставя в компютъра. След около 50 опита, компютърът се включва.

И само на 12 години Фреди се сдобива с първата си работа като компютърен техник в местната община

На 14 вече може да програмира. След това си спомня за един период, в който два дни стои на компютъра без дори да изпита грам глад. Върви му много добре. Превъртаме лентата малко по-напред и той помага на компания за продажба на автомобили да прехвърли файловете си. След това го прави за други компании.

Започва да заделя пари, защото иска като порасте още малко да основе своя телекомуникационна компания

Идва моментът, в който възрастта на баща му си казва своето и той е дианостициран с деменция – гол, но винаги с обувки.

Фреди решава да сложи платка в подметката им, на която има сензор и говорител. Когато бащата успее да напусне незабелязано, Фреди през компютъра или телефона го пита къде е. Гласът му излиза от говорителя и така успява да държи под контрол своя баща.

В крайна сметка Фреди продава технологията за $2.2 милиона долара

Иска да купи мечтаната рибарска лодка на баща си, но само 48 часа след сделката, той почива. Осъзнава, че призванието му е да помага на хората. Следващият му продукт е за диабетици. Докато стане на 24 вече има 80 разработени софтуера в областта.

Сега е на 31 години и изпълнителен директор на Figgers Communication, има и фондация, която помага на сираци.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Купуваме и ядем изпрано и боядисано свинско месо! Ето как да го изчистите от химикалите
Next: От последни минути: Нов силен трус в Турция! Още

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.