Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Куче чака с години на брега своят загинал стопанин, който никога не се завърнал
  • Новини

Куче чака с години на брега своят загинал стопанин, който никога не се завърнал

Иван Димитров Пешев март 1, 2023
bbbasrasgasyasdasd.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Жена на име Джоли Мехия и нейното семейство решили да си починат на морски бряг някъде из Перу, която е държавата с най-голям процент плажна ивица с излаз на океан в света.

Семейството не предполагало, че това на което станали свидетели, ще промени мисленето и мирогледа им към живота, след като забелязали куче на брега, което им доказало, че истинската любов и вярност съществуват. Кучето изглеждало доста добре и имало панделка на врата. Кучето изглеждало чисто и било много добре гледано.

Семейството се почудили защо кучето не отделя поглед от океана. Дали му храна и изчакали стопанина му. Кучето не изглеждало изоставено.

Историята защо кучето било всеки ден там чакайки на пустия бряг семейството научило от местните жители, които се грижели за кучето.

Преди години неговият стопанин, влязъл в океана за обичаен риболовен тур с който си изкарвал прехраната, надявайки се да изкара достатъчно за да нахрани семейството и любимото си куче. За жалост местният рибар така и не се прибрал. Според местните буря обърнала лодката и тримата души на борда загинали.

Минали седмици, месеци, хората забравили за тази ужасна трагедия, но едно нещо никога не се променило, кучето продължавало да гледа към океана. Той останал предан и лоялен към стопанина си и все още го чакал да прибере. За жалост милото кученце все още очаквало своят най-мил другар и отказвал да напусне брега, въпреки опитите на близките му.

Тъжната история на кучето е известна сред хората, които живеят или посещават тази част на Перу. Кучето било обгрижвано от местните рибари и жена живееща близко до мястото. Те приели факта, че четириногия самотник ще си остане завинаги там.

Woman At The Beach Meets A Dog Who Won’t Stop Staring Out To Sea – The Dodo

Името на кученцето е Вагуито и неговата история трогнала стотици хиляди хора в социалните мрежи и желаещи да помогнат, но без успех, защото кучето винаги се връщало там, където за последно видяло своят единствен човек, и местните са уверени, че може би Вагуито ще си остане на този пуст бряг завинаги.. чакайки!

Една разтърсваща история, която може да ни даде отговор на въпроса, колко много значим за нашите любимци и как за нас те са част от живота ни, но за тях ние сме целият им живот!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Забравеният български пророк, по-могъщ дори и от Ванга
Next: Знам истината за скандала между Димитър Рачков и Веселин Маринов, зад кулисието е мазало

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.