Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Мъж гледа и не вярва на очите си! Просеща жена напълни торбата в супермаркета и отпраши със скъпа кола
  • Новини

Мъж гледа и не вярва на очите си! Просеща жена напълни торбата в супермаркета и отпраши със скъпа кола

Иван Димитров Пешев март 16, 2023
asgasyaksdasdapsd.png

Немалко хора оставят по левче-два на просяците по улицата, размекнати от окаяния им вид, макар да знаем, че просията е един от най-добре процъфтяващите и организирани бизнеси у нас. Но един пловдивчанин сподели в медиите случка, на която е станал свидетел на паркинга на магазин Кауфланд , преобръщайки представите ни за този „занаят“.

Въпросният мъж останал изненадан от поведението на своя съгражданка, на което станал свидетел пред голям магазин в града, пише Глас нюз бг.

разказва, че видял млада жена, която молила за по „левче“ влизащите в магазина. Събирала и стотинките, които оставали в пазарските колички по паркинга. Росен Д. подчертава, че пловдивчанката не била от малцинствен произход и видимо била облечена  прилично.

Поведението учудило мъжа, който решил да я наблюдава. Той споделя, че за час тя не престанала да „проси“. След това със събраните пари влязла в магазина, където си купила храна.

После се качила в автомобил и си тръгнала.

„Просто нямам думи, колко може някои хора да бъдат изобретателни и вместо в трудоспособна възраст да работят 8 часа.  За един час спечелиха толкова, колкото някои хора за ден!“, заключава пловдивчанина.

Вижте цялата публикация на Росен Д., публикувана без намеса:

„Вчера –  13 март 2023 година, при влизане в „Кауфланд“ на „Пещерско шосе“ до магазин „Лидъл“, забелязах млада жена на видима възраст около 30 години да проси. Жената не беше от ромски произход, беше облечена със спортен клин и маратонки „Найк“.

Беше доста пъргава и имаше спортно телосложение. Ходеше при всеки влизащ в магазина и молеше за левче, на останалите им взимаше празните колички и взимаше 50 стотинки от тях.

Спрях се и я наблюдавах. Просеше около час, след което влезe в магазина и с изпросените пари напълни пълна чанта с хранителни продукти! След това се качи в лек автомобил „Мазда“ и отпраши в някаква посока.

Просто нямам думи колко може някои хора да бъдат изобретателни и вместо в трудоспособна възраст да работят 8 часа за един час спечелиха толкова, колкото някои хора за ден!“

Ситуацията буди широк отзвук в мрежата. Някои граждани се дивят, че мъжът е загубил време, за да наблюдава чужди действия. Други считат поведението на младата жена за неприемливо.

Continue Reading

Previous: Всеки вторник този човек обядваше с бездомна жена. На една среща тя му каза нещо, което промени живота му
Next: Синоптикът Янков каза какво чудо с времето се задава до дни в България

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.