Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Жената, която отгледа пет чужди бебета като родни, разказва своята история
  • Новини

Жената, която отгледа пет чужди бебета като родни, разказва своята история

Иван Димитров Пешев март 27, 2023
bebebasdasyasasyas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Галина Ангелова е педагог по образование, щастливо омъжена, майка на две дъщери тийнейджърки и работи в голяма търговска фирма. Животът е видимо успешен. Затова всички са изумени, когато тя напуска добре платената си работа и остава вкъщи, за да гледа бебе.

При това не нейно, а “чуждо” – става приемен родител.
“Идеята беше спонтанна, но плод на силното ми желание да гледам бебенце. Случайно видях обява на фондация “За Нашите Деца”, че търсят приемни семейства за София.

 

Изпитвах огромна потребност да си стоя вкъщи с бебе и беше много, много хубаво. И все още е”, връща се към началото Галина.
Когато им дават първото бебе, то е само на 1 месец – кротко и добричко.

Галя има сериозни помощници – съпругът Алексей я отменя във всичко, дъщерите тийнейджърки сменят памперси, разхождат и хранят бебето. ”Ставайки приемни родители, със съпруга ми изпълнихме едно невероятно желание на децата ни – да имаме бебе, което да не пораства!”, спомня си Галина.
Тя не приема, че гледа “чужди” деца.

 

”Тази дума изобщо не може да се използва – те стават точно като свои, без никаква разлика. През изминалите 7 години разбрах, че когато гледаш свое дете, винаги влагаш в него бъдещето, надеждите си, правиш планове подсъзнателно. А когато се грижа за приемните деца, давам най-доброто от себе си в мига и знам, че те си имат път. Съзнавам себе си и детето като индивидуалност – то си знае защо е дошло на този свят и аз съм част от пътя му.

Гледайки тези деца, помъдрях. Не редиш бъдещето им, знаеш, че те имат свое и вървят към него. Това е единствената разлика между “своето” и приемното дете”, споделя Галина Ангелова.
Признава, че най-тежкото в приемната грижа е раздялата с детето, когато то трябва да отиде при осиновителите си. “За мен това е учене, аз лично се уча на раздяла. Уча се да не притежавам, да приема, че всеки човек има свой път и аз не го знам. Тази философия не намалява болката, но ми позволява да премина през трудния период на раздялата. Колкото е по-голямо детето, толкова е по-трудно, защото личността му е повече оформена, а оттам спомените и преживяванията са по-силни.

Усещането за липса е много силно, особено в началото. Винаги боли, но постепенно намалява, защото вниманието се насочва към новото бебе и просто нямаш толкова много време да усещаш липсата на предишното”, споделя Галина.

Тази болка обаче не е в състояние да я спре да се грижи за бебетата. “Не можеш да не обичаш бебе, не можеш да не се грижиш за него, да не го нахраниш, да не го смениш, да не го гушкаш, да не му се радваш. Чудя им се на хората защо не стават приемни родители”, искрено се изумява тя.

Досега се е грижила за 4 дечица, всички вече осиновени – три в София и едно в родния град Шумен. “Поддържам връзка с родителите, които се познават помежду си. Виждам и чувам децата често, идват ни на гости. Това е всъщност най-лекият вариант при раздялата”, благодарна е Галина.

В последната година тя и съпругът се грижат за момченце, което дошло при тях на три месеца. Пъпната връв е била увита около едното му краче, където имало дълбок белег. Лежало е в първите три месеца неподвижно в болницата заради този проблем и вероятно това е дало отражение върху по-нататъшното му развитие.

“Той започна по-късно да се обръща и да седи, пляскането с ръчички и махането за “чао” също закъсняха. Въпреки че педиатърката казваше, че всяко бебе се развива със своя скорост, аз в един момент доста се притесних и говорих със социалната работничка, която отговаря за нас.

Тревожеше ме, че Петьо е вече на 10 месеца, а не може да седи сам. Тогава направихме консултация със специалист по ранно детско развитие във фондация „За Нашите Деца“. Той направи обследване и изключи детска церебрална парализа, което беше най-големият ми страх. Няма физиологични причини за забавянето и започнахме рехабилитация. Минахме вече два курса, третият продължава. Предстои ни и професионално стимулиране на нервно-психологическото развитие на детето.”

„От петте деца, за които сме се грижили до момента, три са от ромски произход и две от български. Мисля, че хората, които ги осиновяват, все повече не ги делят. Момиченце, което гледахме 2 години, попадна в семейство с майка педагог. Тя го обучава вкъщи и много се занимава с него. През февруари то ще навърши 5 г., но говори като 10-годишно. Води интелигентни разговори и спорове”, радва се Галина.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Милионерска щерка избра да живее на улицата, за да докаже, че не е кифла
Next: Виктор Николаев ходел с пистолет

Последни публикации

  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
  • Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща
  • Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки
  • Напуснах дома си на осемнадесет. Точно в деня, в който получихме дипломите си, аз събрах сака си, докато тя, моята близначка Лилия
  • Съпругът ми, Асен, започна да остава до късно на работа. Вечерите се проточиха в тишина. Голямата ни къща, обикновено изпълнена с неговия мощен глас и смях, сега притихваше в очакване
  • Всеки уикенд. Като по часовник. Петък вечер Мартин започваше да стяга малките сакове. Двете ранички с динозаври за момчетата, резервни дрехи, любимите им играчки. Водеше децата при родителите си
  • Животът ми беше подреден. Като пенсиониран архитект, аз ценях структурата, тишината на сутрините и меката светлина, която падаше върху чертожната ми дъска, макар тя отдавна да служеше само за подреждане на книги
  • Качих се в самолета и видях бившия си шеф да седи до мен в икономична класа.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.