Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Братът на Емо с последни думи след смъртта му: Остана ми само едно нещо
  • Новини

Братът на Емо с последни думи след смъртта му: Остана ми само едно нещо

Иван Димитров Пешев април 1, 2023
doasdkaskdasiyoas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

кадри bTV

Братът на Емил Боев – Мартин, написа трогателен пост във фейсбук, след като стана ясно, че намереното тяло край Перник е на изчезналия през януари на фестивала „Сурва“ млад мъж.

Публикуваме написаното от него без редакторска намеса:

„Пиша с доста натежало сърце и изморен ум, защото се чувствам задължен към Емил и към всички които дадоха толкова много по това да го намерим.
Нямах силите за медии, нямам и все още, не знам дали ще имам честно казано, затова просто споделям тук.

Емил бе намерен преди два дни, привечер в езеро.

По стечение на незнайни за мен обстоятелства, с баща ми и майка ми разбрахме в късната вечер. Тръгнахме с баща ми и с огромна молба към всички замесени органи искахме да се уверим сами дали това наистина е той – бяхме допуснати.
Видяхме го, и се уверихме. От тоя момент нататък всичко е мъгла.

Аз съм човек който винаги се опитва да гледа нещата от ъгъл в който оценявам това което имам, а не се унищожавам от това което нямам. Въпреки че е невъзможно в момента, аз все пак ще завърша с това което съм имал – а именно такъв скъп брат едни цели 25 години.

Не се възползвах както трябваше и както сега непрестанно ми се иска от това, но въпреки всичко споделихме толкова ценни мигове, като това с татко и него да посетим с кану едно много малко заливче в Гърция, да ходим на пикници заедно, помня как го взех в ръце да поскачаме заедно на концерт на Металика, беше супер малък и не виждаше какво става на сцената, с някъв дюнер в ръката дето целия се посипа по мен.

Споделяхме страстта да ремонтираме и да създаваме с ръцете си и тримата – всеки по неговия си начин, и тримата споделяхме един с друг творения, планове, умения, инструменти.
Остава ми сега единствено да го обичам, и да се моля че е с мен постоянно, да се моля и надявам че не се е мъчил в момента си на преминаване.

Никога повече не бих искал да се чувства където и да е че е сам в тъмното, защото няма да е.

Благодаря ти че си ми брат Емиле, завинаги ще сме, ще трябва да се почакаме още малко да се видим, но ще се видим пак, обещавам ти.

29.11.97 – 28.01.23“

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Пачки по стотачки ще зарадват щастливците от тези зодии
Next: Отиде си млад. Почина известен български актьор само на 48 години

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.