Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Бездомник, който върви през гората, намира изоставена кола и забелязва стара кутия с плик вътре
  • Новини

Бездомник, който върви през гората, намира изоставена кола и забелязва стара кутия с плик вътре

Иван Димитров Пешев април 7, 2023
sgasyashasyasras.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Джаред вървеше през гората, за да стигне до малък град от другата страна. По пътя той намери изоставена стара кола насред нищото с предмети вътре, които лесно биха могли да променят живота му.

Някога Джаред беше щастливо женен за жена на име Елис, докато съпругата му не реши да го напусне и да го съди за всичко, което имаше. Тя не се задоволяваше с простия живот, който водеха и искаше повече.

Джаред нямаше къде да отиде и загуби бизнеса, за който беше работил толкова усилено. Той се озова на улицата, но не искаше да проси, затова предлагаше да върши дребна работа за хората срещу малки такси.

Един ден един мъж срещнал Джаред на улицата и му предложил работа в близкия град. Компанията им се нуждаеше от допълнителен товарач за клиент на следващия ден и Джаред се съгласи, тъй като искаше допълнителните пари.

Той тръгна към града, вместо да вземе такси. По този начин нямаше да му се налага да харчи нищо от парите, които бе работил усилено, за да спести. Джаред тръгна през гората, тръгвайки един ден предварително, за да може да стигне навреме.

За съжаление, докато беше на път, той разбра, че се е изгубил. Слънцето беше на път да залезе и той трябваше да намери безопасно място за спане.

Вървейки още няколко минути, той намери катастрофирала кола, залепена за ствола на дърво и реши да спи в нея. Той смяташе, че е много по-добре да остане вътре, отколкото да лежи на земята, където насекомите и другите животни могат да пируват с него.

На следващата сутрин той се канеше да тръгва, когато забеляза малка кутия в жабката между предните седалки. Беше метална и се заключваше с катинар.

Любопитен, Джаред удари ръждясалата ключалка в камък и кутията се отвори. За негова изненада вътре имаше купчина златни кюлчета и стари бижута.

Когато повдигна капака на кутията, той намери плик с писмо. Той гласеше:

„Скъпи Адам, бих искал да ти оставя всичките си бижута и злато, надявайки се, че ще ти помогнат да се справиш. Ще намериш кутията в къщата ми насред гората. Ето карта, която можеш да използваш. , Баба.“

Джаред провери плика за адрес и намери този на Адам. Дълго време се колебаеше дали да продължи пътуването си и да задържи кутията или да отиде при Адам, за да върне съкровището.

След известно мислене той стигна до решение. „Може би този човек е в по-лошо състояние от мен“, каза си той. Затова вместо да продължи пътуването си до следващия град, той се върнал в своя град, където решил да посети Адам.

Щом стигна до адреса на плика, той почука на вратата. Една жена отвори, любопитна от присъствието на Джаред на предната й веранда.

„Как бих могъл да ти помогна?“ – попита го жената.

„Здравейте, казвам се Джаред. Съжалявам, че трябва да ви безпокоя, но търся мъж на име Адам. Дойдох ли на правилния адрес?“ попита той.

Жената погледна Джаред любопитно. „Попаднахте в правилната къща“, започна да казва тя, „но съпругът ми почина преди две години. Аз съм Катрин, неговата вдовица.“

„Съжалявам да го чуя. Просто се разхождах в гората и намерих изоставена кола с тази кутия вътре“, каза той, изваждайки металната кутия от раницата си. — Исках да му го върна.

Катрин стоеше шокирана. — Намерихте ли колата му? — извика тя, закривайки устата си.

Джаред кимна. „Изгубих се насред гората и трябваше да потърся подслон. Когато намерих колата, забелязах старата кутия и видях, че идва с писмо. Реших, че може би Адам и семейството му имат нужда от съдържанието, затова реших да се разхождам тук“, обясни той.

„Джаред, моля, влез. Бих искала да ти направя чаша чай“, каза Катрин, отваряйки вратата, за да може Джаред да влезе. Събу обувките си и влезе в къщата.

Докато Катрин му наливаше чай, тя реши да му разкаже цялата история. „Виждате ли, когато бабата на съпруга ми почина, когато той беше в средата на 20-те, той получи писмо от нея за наследството си. Реши да отиде в онази къща в гората, за да го поиска“, сподели тя.

„По пътя той се нарани, след като колата му загуби контрол и се удари в дърво. В крайна сметка той счупи ръката си и нарани коляното си. Дори и да искаше да донесе наследството със себе си, приоритетът му беше да се измъкне от там, преди нараняванията му да се влошат“, обясни Катрин.

Въпреки че тя и Адам се опитаха да търсят колата няколко пъти, те никога не я намериха. В края на краищата гората беше огромна и те не можаха да наемат екип за търсене, който да им помогне по това време.

„Съжалявам да го чуя. Беше случайна среща, че намерих и колата. Просто минавах, за да стигна до другия град, защото там ме чакаше работа“, сподели Джаред.

Катрин се усмихна и му благодари за усилията да донесе кутията обратно в дома им. — С какво си изкарваш прехраната, Джаред? тя попита.

„Мразя да го призная, но работя странна работа, откакто жена ми взе активите ми. Кося тревни площи и вдигам кашони. Каквато работа мога да намеря, я приемам, така че не се налага да моля по улиците. Имах бизнес. Държах пекарна в центъра“, разкри Джаред.

Катрин веднага се развълнува от историята му и се зачуди дали пекарната, за която спомена Джаред, е тази, която Адам често посещаваше. „Случайно пекарната ви „Хлебна къща“ ли се е казвала?

Джаред сияеше от радост. „Да! Това беше моята пекарна! Ходил ли си там?“ попита той.

„Съпругът ми хареса вашата пекарна. Носеше кутия вкъщи всеки път, когато минаваше оттам“, разкри Катрин и нямаше промяна в мнението й какво планира да прави по-нататък.

„Виж, Джаред. Нямам нужда от тези златни кюлчета, нито от тези бижута. Адам и аз нямахме деца и няма на кого да ги предам. Моля те, вземи ги и започни живота си отново. Отвори отново пекарната си и си намери място за престой — каза Катрин, плъзгайки кутията към него.

Джаред беше напълно зашеметен. Въпреки че той отказа няколко пъти, Катрин настоя и дори предложи да му помогне с пекарната, тъй като нямаше какво да прави.

Джаред продаде златните кюлчета и бижутата и имаше достатъчно пари, за да си купи малка къща, да отвори отново пекарната си и да обнови къщата на Катрин.

Двамата останаха приятели и бизнес партньори и заедно отгледаха пекарната в чест на Адам, който обичаше заведението, когато беше още жив.

Какво можем да научим от тази история?

Добротата ви винаги ще бъде възнаградена по начини, които не бихте очаквали. Джаред искаше да постъпи правилно, като върне съкровището, което намери насред гората. В крайна сметка Катрин го възнагради за неговата честност и това промени живота му за добро.
Никога не е късно да започнете отначало. След като загуби парите си, Джаред никога не се отказа. Той продължи да работи, за да остане на повърхността. Благодарение на помощта на Катрин той успя да започне отначало и да отвори отново своята пекарна, която в крайна сметка управляваха заедно.

Споделете тази история с близките си. Може да ги вдъхнови и да направи деня им.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Момиче се изгубва в чужд град, полицията намира ръкавицата й близо до стара изоставена къща и влиза вътре
Next: Богаташ купува стара порутена къща на неоправдано висока цена и взема само кутия от нея

Последни публикации

  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
  • Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща
  • Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.