Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Момче подава кутия на овдовялата му майка и казва: Татко ми каза, че трябва да отвориш това, ако имаме нужда от помощ
  • Новини

Момче подава кутия на овдовялата му майка и казва: Татко ми каза, че трябва да отвориш това, ако имаме нужда от помощ

Иван Димитров Пешев април 8, 2023
pooroasrkasrkasiras.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Младо момче решава да направи нещо за проблемите на майка си, като се приближава до нея с кутия, която покойният му баща му е дал специално.

Катлийн беше оставена да отгледа малко момче на име Робърт, след като съпругът й Саймън почина от рак преди четири години. Те имаха много дългове и заеми за плащане, като къщата им беше отнета две години след смъртта му, защото не можеха да я изплатят.

След като загубиха къщата си, Катлийн и Робърт започнаха да живеят в малък дом под наем. Те живееха скромно, с достатъчно пари, за да прекарват всеки ден. Катлийн често ставаше по-тъжна, след като осъзнаваше многото им проблеми. Единствената причина, поради която продължи да се справя, беше заради сина й.

Робърт започна да забелязва, че майка й пие много вечер. Чувстваше, че е близо до отказ. Един ден след училище той я видя да седи до прозореца и просто плачеше. До нея имаше празна бутилка вино.

„Мамо, трябва да спреш да пиеш толкова много. Не е добре за теб. Моля те, обещай ми, че ще спреш“, каза той. Но вместо да оцени загрижеността на сина си, Катлийн се нахвърли върху него.

„Лесно ти е да казваш, всичко, което правиш, е да караш колелото си всеки ден след училище! Ти изобщо не ми помагаш!“ — изкрещя тя.

Наранен, Робърт реши да отиде до стаята си мълчаливо. Разбираше, че майка му не е в състояние да води спокоен разговор и всичко друго, което би казал, ще доведе до бой.

Около час по-късно майка му влезе в стаята му, за да се извини. Тя плачеше още повече, молейки за прошка. „Много съжалявам, Робърт. Не знам какво ме е хванало. Не трябваше да те нахвърлям. Нищо не е твоя вина“, каза му тя.

„Знам, мамо. Знам колко трудно ти беше. Иска ми се да мога да завърша по-рано, за да ти помогна“, отговори Робърт.

Катлийн поклати глава. „Моя отговорност е да те отгледам и да те осигуря. Просто съм толкова уморен и всичко става още по-трудно с всички сметки за плащане и всички цени в хранителните магазини, които се покачват.“

След малко тя добави: „Би било хубаво да прекарвам повече време с теб. Да те видя ме мотивира и това е цялата подкрепа, от която имам нужда от теб.“

„Съжалявам, мамо. Трябва да ти помагам с каквото мога. Сега не е нужно да правиш нещата сама. Тук съм и ние сме екип“, увери я Робърт.

В този момент той отиде до гардероба си и извади една стара кутия. — Ето — каза той и подаде кутията на майка си. „Татко ми каза, че трябва да отвориш това, ако имаме нужда от помощ. Съжалявам, мамо. Отне ми толкова време, за да ти дам това, защото не бях забелязал борбите ти. Трябваше по-рано да забележа, че се мъчиш. “

Катлийн отвори кутията и видя бележка от съпруга си и запечатан плик, който съдържаше 15 000 долара. Тя отвори първо писмото, което гласеше:

„Скъпа Катлийн,

Съжалявам, че вече не съм там, за да преминавам през всеки ден с теб. Напуснах те толкова рано и знам, че всеки ден е бил труден за теб. Дадох тази кутия на Робърт и го помолих да ми обещае да ти я дам само когато имаш най-голяма нужда от нея. Сигурен съм, че той знае кога е подходящият момент за това.

Не исках да го давам директно, защото ти винаги си била моята любопитна малка съпруга. 100% съм сигурен, че щеше да го отвориш веднага щом го получиш. Обичам ви, Катлийн и Робърт. Винаги твой, Саймън.“

Катлийн отново се разплака. Тя мислеше, че са изразходвали последните активи на Саймън, за да изплатят дълговете си, което ги остави без нищо. Никога не си е представяла, че той има резервен план, когато имат най-голяма нужда от помощ.

„Какво ще кажеш, Робърт? Да отидем ли на пътешествие? Толкова време не сме ходили никъде“, предложи Катлийн.

„Не, мамо. Нека бюджетираме парите разумно. Нека ги използваме, за да изплатим месечните си сметки и разходи. Каквото остане, тогава можем да го използваме за пътуване или дори просто за хубаво хапване в ресторант“, отговори той .

Майка му се усмихна. „Права си, скъпа. Това определено ще снеме много товар от плещите ми. Трябва да имаме достатъчно пари, за да отделим някои екстри с тази помощ от баща ти.“

След като Робърт заспа, Катлийн седна в стаята си и прочете бележката много пъти. „Липсваш ми толкова много, Саймън“, изхлипа тя. Тя решила да вмъкне писмото в дневника на съпруга си, който държала до леглото си дори след смъртта му.

Тогава тя забеляза нещо странно. Почеркът в дневника на съпруга й беше много различен от този на бележката. Тя взе бележника на сина си от масата за хранене и разбра, че това е неговият почерк върху писмото.

На сутринта тя попитала Робърт защо е написал бележката и той си признал. „Съжалявам, мамо. Татко всъщност не е оставил кутия“, започна той.

„Работя на непълен работен ден като куриер, затова винаги съм на колело. Работя и в кафене през уикендите, а понякога собственикът на куриерската служба, за която работя, ми дава допълнително задачи, които да добавя към заплатата си“, обясни Робърт.

Катлийн беше в сълзи. „Това ли успя да спестиш? Това е много, Робърт.“

„Работя, откакто къщата ни беше отнета, мамо. Съжалявам, че не ти дадох парите по-рано. Имах цел да достигна 20 000 долара, преди да ти ги дам. Когато разбрах, че вече имаш нужда от тях, Оставих тази цел“, каза Робърт, прегръщайки майка си.

„Толкова съжалявам за това, което ти казах, че не ми помогна. Не трябваше да те моля за помощ на първо място и въпреки това ти тайно работеше, за да ме подкрепяш. Благодаря ти, сладко мое момче. са най-добрият син, който някой може да поиска“, каза Катлийн, плачейки.

След още няколко мига, прекарани заедно, Катлийн каза на Робърт да учи. Предстояха му изпити и тя искаше да се справи добре. Междувременно тя тръгна към близкия търговски център и влезе в куриерската служба, където работеше Робърт.

Тя попита дали имат свободни места, като се представи като майката на Робърт. „Всеки член на семейството на Робърт е добре дошъл тук“, каза мениджърът. „Той е най-трудолюбивото дете, което съм срещал!“

При това Катлийн си намери втора работа като виртуален асистент в куриерската служба. След известно време тя имаше възможността да се срещне със собственика на бизнеса, с когото споделиха борбите на семейството им.

„Синът ми работеше зад гърба ми две години, за да спечели достатъчно пари, за да помогне за плащането на сметките. Загубихме къщата си горе-долу по времето, когато той започна работа, и оттогава той работи усилено“, призна тя.

Собственикът, Адам, беше много мил и съчувстваше силно на Робърт и Катлийн. Веднага им предложи да отседнат в къща, която е наследил от родителите си.

„Имам празна къща наблизо, която не съм докосвал от около пет години. Наследих я от родителите си. Можеш да живееш там толкова дълго, колкото ти трябва“, каза той на Катлийн.

Тя поклати глава. „О, моля те, съжалявам. Не се опитвах да те накарам да направиш нещо за мен. Просто бях толкова горда със сина си и досега историята докосва сърцето ми“, обясни тя.

Адам също поклати глава и настоя да приемат предложението му. „Не. Предпочитам някой да живее там и да се грижи за къщата. Така или иначе нямах време да я наема. Радвам се, че ще останеш там безплатно. Върни ми я, когато готов“, каза той.

В крайна сметка Катлийн прие предложението му. Тя и Адам станаха наистина добри приятели и тя напусна другата си работа, за да управлява куриерската служба, за която работеха тя и Робърт.

Робърт също продължи да работи в куриерската служба и предложи помощ на Адам безплатно. Няколко години по-късно Катлийн и Робърт успяха да спестят достатъчно пари, за да си купят малка къща, достатъчно добра за тях двамата.

Те върнаха къщата, която взеха назаем на Адам, и въпреки това останаха добри приятели. За да му се отблагодарят за щедростта, те го завели на пътешествие из Европа, на което тримата се насладили заедно.

Какво можем да научим от тази история?

Винаги става по-добре и никога не е късно да започнете отново. Катлийн се чувстваше безнадеждна след смъртта на съпруга си, но с помощта на сина си тя успя да се справи и в крайна сметка да живее комфортно.
Упоритата работа може да ви осигури места. Робърт и Катлийн си помагаха взаимно, като работеха усилено. По този начин те успяха да спестят достатъчно пари, за да живеят без дългове и да изпитат лукс.

Споделете тази история с близките си. Може да ги вдъхнови и да направи деня им.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Мъж на летище предпазва жена от самолетна катастрофа, 23 години по-късно се срещат на същото място
Next: Млад мъж, който никога не беше виждал родителите си, отблъсква баща си, но научава за завещанието му месеци по-късно

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.