Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Историята на един супер баща: Да осиновиш 4 деца и да се грижиш за тях сам, без жена до себе си
  • Новини

Историята на един супер баща: Да осиновиш 4 деца и да се грижиш за тях сам, без жена до себе си

Иван Димитров Пешев април 8, 2023
ssdasyasoyasyaosy.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Бенджамин Карпентър е един съвсем обикновен 33-годишен англичанин. Това, което го отличава от останалите мъже на неговата възраст е, че той създава едно прекрасно семейство. Макар и без жена до себе си…

Вдъхновяващата история на Бен започва преди 10 години, когато той осиновява първото си дете – своя син Джак. Джак е аутист, което означава, че Бен трябва изцяло да се адаптира към него.

Следват още осиновявания – на 6-годишната Руби, която има физически увреждания и 5-годишната Лили, която е глухоняма. Двете са полусестри, а цялото новосформирано семейство научава езика на глухонемите хора, за да могат всички да се разбират заедно.

Последният член на това чаровно семейство е 2-годишният Джоузеф, който има синдром на Даун.

На Бенджамин му отнема 3 години да убеди социалните работници, че е истински отговорен по отношение на желанието си да стане самотен баща.

Супер бащата споделя, че животът и грижите по 4-те деца невинаги е лесен, понякога е изпълнен с много трудности и изпитания, но признава, че не може да си представи своето съществуване без 4-те си деца. Дори обмисля идеята да осинови пето дете.

Хората често го питат защо го прави и как така съумява да се справи с 4-те малчугана, всеки от които със специални потребности и единственото, което Бенджамин казва е, че това е най-голямата радост в живота му. Прекланяме се пред неговите дела.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Майка на 77 години носи парализирания си син на гръб от 59 години
Next: Син настанява майка си в старчески дом, но внезапно научава, че е продала къщата им преди ден

Последни публикации

  • Евтините пластмасови колела на синия куфар се блъскаха в безупречните павета на най-луксозната улица, където тревата изглеждаше по-гладка от килим, а прозорците блестяха така, сякаш никога не са виждали прах.
  • Влязох в ресторант, за да изям остатъците, оставени от други… защото умирах от глад.
  • Двама полицаи стояха в хола ни, докато Виктория ридаеше истерично и сочеше към мен с треперещ пръст.
  • Слухът започна от една обикновена прегръдка.
  • Всичко започна с дъжд, който сякаш имаше лична причина да ме преследва.
  • След погребението на младата съпруга на криминалния бос гробището опустя така рязко, сякаш някой дръпна завесата на света. Скъпите автомобили изчезнаха един по един. Охраната се разтвори в мрака като черни сенки. Роднините си тръгнаха, без да се обръщат, а гостите, които не познаваха никого, се качиха в колите си и отнесоха със себе си шепота и страха.
  • Гласът беше женски, премерен, сякаш тази реплика отдавна е отрепетирана и чака точния миг да се изрече.
  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Евтините пластмасови колела на синия куфар се блъскаха в безупречните павета на най-луксозната улица, където тревата изглеждаше по-гладка от килим, а прозорците блестяха така, сякаш никога не са виждали прах.
  • Влязох в ресторант, за да изям остатъците, оставени от други… защото умирах от глад.
  • Двама полицаи стояха в хола ни, докато Виктория ридаеше истерично и сочеше към мен с треперещ пръст.
  • Слухът започна от една обикновена прегръдка.
  • Всичко започна с дъжд, който сякаш имаше лична причина да ме преследва.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.