Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Човек на века: Мъж спаси стотици бебета от аборт! Грижи се за над 100 деца
  • Новини

Човек на века: Мъж спаси стотици бебета от аборт! Грижи се за над 100 деца

Иван Димитров Пешев април 9, 2023
cheovekvasidasodask.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Тонг Фуок Фук от Виетнам показа на целия свят какво всъщност означава безкористност. Всичко започва през 2001 г., когато съпругата му забременява.

Фук разказва, че когато съпругата му се сблъскала с много усложнения по време на раждането през 2001 г., той се заклел пред Бог, че ако тя и бебето оцелеят, той ще посвети живота си да помага на другите.

Седейки в коридора на болницата, Тонг забелязал как бременни жени влизали в кабинета и го напускали разплакани. И без дете.

 

Тонг стоял зашеметен. Той не разбирал как можеш да убиеш собственото си бебе. Да го убиеш и дори не го погребеш човешки.

Католик по вяра, той бил шокиран от това, което видял там и научил: „Животът на човек е свещен от момента на зачеването. Тези деца, чиито майки са направили аборт, имат душа, те са хора. Но те не се погребват, а се изхвърлят на боклука.

Погребването на ембриони
Ситуацията невероятно докоснала сърцето на Тонг.  Скоро след като се родило първото му дете със съпругата му, Фук започнал да взема останките от ембрионите от клиниката и да ги погребва в задния двор на къщата си.

Първоначално и лекарите, от които той искал ембрионите, и съседите вярвали, че мъжът е полудял. На което мъжът казвал: „Тези деца не получиха радостта от живота. Всичко, което мога да им дам, е приличен гроб. Просто искам всичко да е по-човешко.“

През 2004 г. Фук, който работи като строител, купува със спестяванията си парцел в подножието на планината Кхон Том, който започва да използва за гробище. На гробището са направени над 10 хиляди погребения.

Много от надгробните паметници са украсени с изкуствена роза – червена, розова или жълта. На всяка плоча е датата на погребението и християнското име на детето, като най-често срещаните имена тук са Паоло (Павел) и Мария.

Скритата идея
Истинската цел на виетнамеца с голямо сърце обаче била съвсем друга. Тонг се надявал, че бременните жени, които посещават гробището, вече няма да искат да се отърват от собствените си деца.

Идеята била успешна: след известно време майки, които поради финансови затруднения не можели да осигурят бъдеще на детето си, започнали да се обръщат към Тонг за помощ.

 

Отговорът на мъжа поразил всички до дъното на душата им. Тонг се съгласил да вземе всички деца в нужда в семейството си. Върху гробищата, изпълнени някога с тъга и скръб, била построена къща, превърнала се в дом за повече от 100 деца.

Съчувствайки на проблемите на другите хора, Тонг се съгласил да върне децата на майките им, когато финансовите и семейните им трудности останат зад гърба.

За да не се бърка в имената на 100-те си осиновени синове и дъщери, Тонг им измисля сладки прякори. Например „Вин“ (чест) или „Там“ (сърце). Всички бебета носят както фамилията на майка си, така и фамилията на Тонг.

„Ще продължа до последния си дъх“, казва многодетният баща. „Надявам се, че децата ми също ще помагат на хората, когато напусна този свят.“ Очите на децата от тези снимки искрено греят от щастие. Можем да научим много от такъв човек!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Момче отива да посети гроба на брат му близнак, но не се прибира, а дори остава до късно
Next: Синът на милионер гони съпругата си и бебето им на студа, изненадващо губи наследството си на следващия ден

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.