Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:
Ерик се премести в малък град и обичаше да бъде шофьор на автобус. Един ден той забеляза плачеща стара дама на определена автобусна спирка. Тя беше там всеки ден почти по едно и също време, но никога не влизаше. Той я срещна един ден в края на смяната си и я попита защо плаче. Отговорът й беше потресаващ.
„Да живееш в малък град е много по-добре от града, г-жо Дейвънпорт“, каза Ерик на един от своите покровители. Наскоро се беше преместил от Ню Йорк в Грийнпорт, Ню Йорк, и го хареса. Той беше шофьор на автобус в големия град, но искаше промяна на темпото, така че този ход беше идеален.
Този малък град му позволи да научи имената на някои от своите покровители и да получи човешки контакт. Всички в Ню Йорк бяха толкова заети, че не им пукаше за бърборене. Стана самотно, така че Ерик взе важно решение и не съжаляваше, въпреки че беше сравнително нов в града.
Вече беше срещнал няколко страхотни хора, като г-жа Дейвънпорт, която също седна до него и му разказа за деня си. Тя също беше страхотен слушател и той не можеше да бъде по-щастлив.
„Защо не се качите на автобуса? Какво чакате?“ — зачуди се той, гледайки я със сериозното си изражение. По-възрастната жена се втренчи в отговор и нещо в очите му я накара да поиска да отговори.
Но по време на първия си работен ден той стигна до автобусна спирка и видя по-възрастна жена да плаче точно отпред. Ерик искаше да й помогне, главно защото валеше обилен сняг, но нямаше представа какво да прави. Може би щеше да говори с нея, когато се качи в автобуса. Тя обаче така и не влезе. Тръгна в другата посока, когато той отвори вратите, и не погледна назад.
В крайна сметка той попита госпожа Дейвънпорт за това, но тя нямаше представа за кого говори. — Къде я видя? — зачуди се тя и той обясни точно на коя автобусна спирка е била. „Е, това всъщност е близо до старческия дом, така че не е толкова изненадващо. Тя може да е объркана или да скърби за покойния си съпруг.“
„О, това е ужасно. Не трябва да я пускат без надзор. Може да се нарани“, коментира Ерик, докато шофира и поздравява всички нови пътници.
„Случва се. Предполагам, че един ден всички ще сме на нейно място“, вдигна рамене г-жа Дейвънпорт и най-накрая слезе на автобусната си спирка.
***
Ерик виждаше една и съща стара дама на едно и също място по едно и също време всеки ден в продължение на една седмица и тя винаги плачеше. Но един ден тя не беше там по някаква причина. Той започна да се притеснява и се надяваше, че някой в старческия дом се грижи за нея.
Но когато денят му приключи, той се връщаше към терминала, когато видя жената на същата автобусна спирка. Въпреки че нарушаваше протокола, той спря автомобила и се приближи до жената, която плачеше, докато седеше на пейката.
„Госпожо. Добре ли сте? Мога ли да ви помогна с нещо?“ — попита Ерик, опитвайки се да бъде възможно най-нежен.
По-възрастната дама вдигна поглед и поклати глава. — Не, нищо не можеш да направиш.
„В старческия дом ли живееш? Искаш ли да те придружа там?“ – продължи той, опитвайки всичко, за да я накара да отвори.
Тя отново поклати глава. — Не искам да се връщам там толкова скоро.
Ерик седна до нея и заговори за себе си, за да я успокои. „Аз съм Ерик, между другото. Току-що се преместих в града преди няколко седмици и започнах маршрута си наскоро. Срещнах страхотни хора и оттогава те виждам на тази автобусна спирка всеки ден. Но днес ти закъсняха малко. Защо?“
„О, забелязахте ме. Заспах вкъщи“, каза по-възрастната дама, извади кърпичка от чантата си и изтри сълзите си. — Сигурно трябва да тръгвам сега.
— Чакайте, госпожо. Как се казвате?
„Аз съм Роуз Линдел. Радвам се да се запозная с такъв мил млад мъж“, отговори тя и се изправи.
„Изчакайте, отново. Съжалявам, г-жо Линдел. Но трябва да попитам… защо не се качите на автобуса? Какво чакате?“ — зачуди се той, гледайки я сериозно.
По-възрастната жена се втренчи в отговор и нещо в очите му я накара да поиска да отговори. „Внукът ми ме остави тук. Той ми каза, че ще ме вземе веднага щом къщата му бъде готова за мен. Трябваше да отнеме няколко седмици. Минаха месеци и не съм чувал нищо от него.“
— Искаш да кажеш, че току-що те е оставил в този старчески дом? Просто така? — попита Ерик, чувствайки се ужасно, че жената е преминала през това.
„Да, той го направи. Продадох къщата си и му дадох всичко, за да може да започне бизнес. В замяна трябваше да живея със семейството му. Но той не дойде. Чакам го на автобусната спирка всеки ден .. Не мисля, че той вече ще се връща. Но маршрутът, по който шофирате, води право до моята къща. Много ми липсва“, обясни г-жа Линдел, а сълзите й отново започнаха да плачат.
Ерик не можеше да повярва, че внукът й е направил нещо толкова отвратително, след като тя се е жертвала за него. Беше ужасно. „Слушай, защо не дойдеш с мен? Вечеряй в моята къща? Просто трябва да карам автобуса си до терминала и можем да отидем пеша до дома ми. Ще те върна с колата си по-късно“, Ерик — предложи, надявайки се, че неговата доброта ще облекчи болката й.
Възрастната дама кимна и най-накрая се качи с него в автобуса. Те взеха автобуса до терминала за през нощта и отидоха до мястото му. Но когато Ерик стигна до прага си, той осъзна, че г-жа Линдел е спряла на тротоара.
„Какво става?“ — попита той загрижено.
— Тук ли живееш?
„Да защо?“
„Това е… беше моята къща“, каза г-жа Линдел, шокирайки Ерик. Той не можеше да повярва на такова съвпадение и се чувстваше виновен, че купи нейната къща. Сълзите й отново започнаха да текат и той не можа да устои на желанието да прегърне жената. Те останаха навън на тротоара в емоционална прегръдка няколко минути.
Когато тя се успокои, Ерик прошепна: „Защо не влезем?“
Възрастната жена кимна и се усмихна. Те вечеряха и Ерик й каза да остане във втората му спалня за през нощта. Тя неохотно се съгласи и той можеше да каже, че се радва да бъде в къщата си.
Междувременно той се въртеше цяла нощ, мислейки за това затруднение и на сутринта взе решение.
„Г-жо Линдел, бихте ли искали да живеете тук с мен? Загубих майка си, когато бях малък и оттогава съм без семейство. Малко компания може да е приятно и по този начин можете да останете тук къща — предложи Ерик, усмихвайки се на по-възрастната дама, докато закусваха.
Очите на госпожа Линдел се насълзиха. „Младеж. Нямам пари за наем. Само пенсията. Става ли?“
„Не се тревожете за това. Ще го разберем“, продължи той.
— Благодаря ти — въздъхна тя и отново заплака. Но да се надяваме, че тя няма да плаче повече в бъдеще.
Ерик я заведе в старческия дом, за да вземе нещата й и те никога не погледнаха назад. Г-жа Линдел беше страхотен готвач и в крайна сметка се почувства като майка за него. Никога повече не чуха за внука й.
Какво можем да научим от тази история?
Напълно непознат човек може да стане вашето семейство. Ерик предложи на г-жа Линдел къща и тя стана негово семейство.
От съществено значение е грижата за възрастните хора. Някои хора забравят по-възрастните си роднини и ги оставят в старчески домове. Но те заслужават много по-добро.
Споделете тази история с приятелите си. Може да озари деня им и да ги вдъхнови.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: