Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Момче харчи последните си пари, за да купи цветя за учителка на Деня на майката, по-късно става неин син
  • Новини

Момче харчи последните си пари, за да купи цветя за учителка на Деня на майката, по-късно става неин син

Иван Димитров Пешев април 21, 2023
csaashashasyaslyasy.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Когато Саймън научи, че учителката му, г-жа Дженкинс, не е получила нищо за Деня на майката, той изтича вкъщи, счупи касичката си и купи прекрасен букет, който да донесе на следващия ден. Г-жа Дженкинс стана скъп човек за семейството му и беше до тях, когато по-късно се случи нещо ужасно.

„Майка ми беше толкова щастлива!“

„Майка ми плака!“

„Майка ми сложи картичката ми в хладилника!“

Саймън чу всички свои 8-годишни съученици да говорят за Деня на майката. Неговата учителка, г-жа Дженкинс, ги инструктира да направят красиви пощенски картички с прекрасно послание за техните майки и сега беше понеделник и всички в класа говореха как да дадат своите подаръци на майките си.

Майка му го погледна с прочувствено изражение, но той не видя влагата в очите й. „Това е прекрасна мисъл, синко“, каза тя.

Майка му, Мириам, беше толкова благодарна за пощенската си картичка. „Майка ми има специална кутия, в която пази всичките ни подаръци!“ – разкри той и приятелите му се усмихнаха, докато продължаваха да говорят за това, което направиха тази неделя.

В къщата на Саймън той и малките му братя и сестри направиха на майка си закуска в леглото и по-късно отидоха в местния парк в техния град в Охайо. Те нямаха много у дома, защото баща му ги напусна преди години, но Мириам работеше много и им осигуряваше всичко, което можеше.

„Добре, момчета. Всички, успокойте се“, обяви г-жа Дженкинс, когато влезе в стаята и остави чантата си на бюрото си. Но преди тя да успее да каже нещо повече, Саймън бързо вдигна ръка. — Да, Саймън?

„Какво получихте за Деня на майката, г-жо Дженкинс?“ попита той.

Всичките му съученици се обърнаха към учителката, за да чуят историята й, а г-жа Дженкинс се усмихна. „За съжаление, нищо, Саймън. Нямам деца, живея сама“, отговори тя, кимайки с глава и опитвайки се да запази вежливо отношение. „…Добре, да вземем днешния урок по пътя.“

Всички отвориха учебниците си, но Саймън се почувства ужасно за своя учител. Не изглеждаше честно тя да не получи нищо за Деня на майката, когато беше заобиколена от деца през цялото време. Разбираше, че тя няма собствени деца, но се отнасяше с тях като майка. Тя заслужаваше нещо, нали?

Саймън се прибра вкъщи този следобед направо при касичката си, като я счупи и преброи парите вътре. Събираше няколкото долара, които майка му можеше да му даде като издръжка, за да си купи колело. Нямаше почти достатъчно, но определено можеше да си купи нещо.

Когато свърши с броенето, помоли майка си да го заведе до цветарника.

„Защо искаш да купиш цветя, скъпа?“ — попита Мириам, но сграбчи братята и сестрите му и те се качиха в колата.

Когато Саймън обясни причината си, майка му го погледна с прочувствено изражение, но той не видя влагата в очите й. „Това е прекрасна мисъл, синко“, каза тя, като го закара до цветарския магазин и му помогна да избере нещо.

На следващия ден Саймън пристигна в класа с букет цветя и го поднесе на г-жа Дженкинс с блестяща усмивка.

„Знам, че не си майка, защото нямаш деца, но се отнасяш към нас с доброта, любов и търпение. Ти също заслужаваш подарък за Деня на майката“, каза той на своя учител, чиято челюст увисна от шок.

Другите деца ръкопляскаха, когато Саймън прегърна г-жа Дженкинс и я видя да избърсва няколко сълзи.

На следващия ден дойдоха и други деца с подаръци. Те казаха на родителите си за жеста на Саймън и искаха да дадат нещо и на г-жа Дженкинс.

Г-жа Дженкинс става любимият учител на Саймън в света и тя се сприятелява с Мириам след среща на PTA по-късно същата учебна година. Те имаха много общо с никое друго семейство наоколо. Тяхното приятелство се разшири до г-жа Дженкинс, която гледаше Саймън и неговите братя и сестри по време на летните ваканции, когато Мириам трябваше да работи и не можеше да си позволи бавачка.

За съжаление Мириам почина при автомобилна катастрофа през декември. Страхувайки се, че децата ще бъдат изпратени в различни приемни домове, г-жа Дженкинс решава да се намеси, доброволно да ги осинови. Тя имаше снимки със семейството и Саймън й имаше голямо доверие, така че техният социален работник я назначи за техен законен настойник за известно време.

Въпреки че децата оплакваха майка си, сега за тях се грижеше някой, когото също смятаха за семейство. Отне известно време, но в крайна сметка те започнаха да виждат г-жа Дженкинс като майка.

Саймън не пропускаше да купи цветя за покойната си майка и своя учител всяка година на Деня на майката. И двамата заслужаваха любовта му и подаръците.

Какво можем да научим от тази история?

Добротата, която давате, ще ви се върне десетократно. Саймън направи нещо невероятно мило за своя учител и тя се застъпи за семейството му, когато имаха най-голяма нужда от някого.

Един забележителен учител ще вдъхнови децата да дават колкото е възможно повече любов . Саймън също искаше учителката му да се чувства обичана, защото той я обичаше, а съучениците му последваха жеста му.
Но това се случи само защото г-жа Дженкинс беше толкова добра с тях.

Споделете тази история с приятелите си. Може да озари деня им и да ги вдъхнови.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Момиче иска от майка си да напише завещание, за да избегне спорове с брат й, майката обаче оставя имота на наемателите си
Next: Самотна жена приютява мъж, който стои на дъжда, на следващия ден вижда жена му в двора й

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.