Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Накуцващо момче помага на майка да вдигне количката в автобуса, съпругът й пристига на верандата му на следващия ден
  • Новини

Накуцващо момче помага на майка да вдигне количката в автобуса, съпругът й пристига на верандата му на следващия ден

Иван Димитров Пешев април 22, 2023
limmpghmoghomghomhg.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Безпомощна нова майка е възхитена, когато едно момче накуцва, за да я спаси, за да вдигне количката й в автобуса. На следващия ден съпругът й чука на вратата на момчето с огромна изненада, която го разплаква.

Робърт болезнено въздъхна, докато гледаше как съучениците му играят баскетбол. Това го измъчваше, защото искаше един ден да стане звезда. Копнееше да представлява училището си във всички турнири, но никой не го приемаше на сериозно.

12-годишното дете беше отхвърлено като публика, защото всички предполагаха, че не може да играе или да тича наоколо с протезен крак. Робърт се ражда с усложнения в крака, който трябва да бъде ампутиран.

Той гледаше играчите с широко отворени, насълзени очи, надявайки се, че ще го поканят да се присъедини или да замести някого. Но момчетата смятаха, че отборът им ще загуби, ако Робърт играе за тях.

Часът по физическо свърши и момчетата се разотидоха. Робърт поздрави победителите в мача и грабна раницата и патерицата си. Бавно се отправи към една спирка наблизо и зачака автобуса…

Пет минути по-късно пристигна автобус. Робърт изчака останалите да влязат, защото не искаше някой да мрънка или да го нарича муден, когато влизаше. Не беше несигурен, но мразеше, когато някои пускаха нелюбезни коментари зад гърба му.

Той тръгна към седалката за хора със специални способности. Вече беше запазено за Робърт, защото кондукторът и шофьорът го познаваха добре. Той им беше редовен пътник.

Победителите не се раждат. Те са направени.

Шофьорът се познава добре и с майката на Робърт, Ребека. Той познаваше борбите й като самотна майка, изоставена от мъжа, на когото вярваше и когото обичаше, бившия й съпруг Хари.

Преди пет години животът на Робърт и майка му Ребека не беше същият. Все още имаше мъжа от къщата с тях. Хари беше повече от баща на Робърт. Той беше неговият модел за подражание и вдъхновение. „Баща ми е моят герой!“ Робърт често се хвалеше.

Той обичаше да играе баскетбол с баща си на малкото поле пред къщата им. Така започна да мечтае някой ден да стане баскетболист. Не просто обикновен играч, Робърт искаше да стане звезда.

Животът беше спокоен и щастлив с малкото, което имаха. Но предаността на Хари към семейството му избледня, когато той беше повишен и се премести в чужбина. Той забрави, че вече е женен и има 7-годишно дете, когато се влюби в друга жена.

Хари не беше срамежлив или виновен да разкрие извънбрачната си връзка на Ребека. Той разби сърцето й и малко след това се разведе с нея.

Робърт загуби значителна част от детството си с баща си. Чувстваше се самотен и необичан, но се събра заради майка си.

„Трябва да ходиш на училище и да учиш добре. Не позволявай на нищо да те спре да постигнеш мечтите си“, често казваше тя на Робърт. Думите й бяха достатъчни, за да разпалят страстта му.

Бяха изминали пет години, откакто Робърт видя баща си за последен път. Хари поддържаше връзка със сина си само чрез издръжката, която плащаше. Беше се оженил за приятелката си и сега беше баща на две деца.

Хари даде на новото си семейство приказен живот от мечти, но провали бившата си съпруга и сина си, които го боготворяха и го обичаха.

Автобусът преодоля неравностойна неравност, разтърсвайки Робърт до момента. То спря на следващата спирка, за да вземе хора, а нова майка беше последната, която чакаше на опашката. Тя държеше количка с дълбоко спящото си бебе в нея.

Робърт наблюдаваше как жената бута количката си напред и вдига поглед за помощ, за да я вдигне и вкара в автобуса. Но пътниците, предимно мъже, се престориха, че дори не са забелязали. Така че Робърт се приближи да я спаси, без да мисли повече.

„Госпожице, дръжте другата страна, внимателно…леко…леко“, каза той, докато грабна количката и я дръпна вътре. Тогава кондукторът му помогна и след няколко минути количката беше вътре.

„Много благодаря!“ – въздъхна майката. Тя не знаеше, че Робърт трудно ходи, докато не го видя да куца до мястото си. Тя бутна количката по-близо до него и стана. — Искате ли да седнете, госпожице? – попита я той. „Остана малко място. Моля, седнете.“

Жената била трогната от добротата на странното момче и се представила като Сандра. Тя видя малък баскетболен ключодържател на ципа на раницата му. „Обичаш ли да играеш баскетбол?!“ — попита тя Робърт.

Малка искра радост озари очите на Робърт, когато те станаха със сълзи. Той възкликна: „Обичам баскетбола. Искам да стана играч на държавно ниво. Играех всеки ден с баща ми. Но нямам кой да ме тренира, след като той ни напусна.“

— Напусна ли те? Сандра се притесни.

Робърт въздъхна болезнено. Той й разказа за развода на родителите си и борбите си да стигне до училищния отбор по баскетбол.

„Мъжът ми също беше баскетболист“, каза Сандра и млъкна. Спирката й беше пристигнала и тя беше заета да слиза. Робърт стана, за да й помогне, но тя се усмихна и отказа.

„Мога да сляза, скъпа. Свекърва ми чака на спирката. Благодаря ти много!“ тя каза. Робърт махна за довиждане и се приготви да слезе на следващата спирка, където беше домът му.

Беше събота на следващия ден и училището на Робърт не работеше. Гледаше мачове от НБА на мобилния телефон на майка си, когато силно почукване го стресна. Робърт грабна патерицата си и отвори вратата. Висок, мускулест мъж стоеше на верандата си с баскетболна топка.

Робърт беше зашеметен и попита: „Сър, как мога да ви помогна?“

Мъжът се усмихна и даде на Робърт топката и чифт широки шорти и фланелки. „Шампион, приготви се за тренировка. Дойдох да те тренирам. Не искаш ли да представиш училището си в следващия мач на държавно ниво?!“

Робърт не повярва на очите си и избухна в сълзи. Както се оказа, мъжът беше Джейкъб, съпругът на Сандра. Той беше бивш военен и бивш баскетболист. Сандра му беше казала за Робърт и те намериха адреса на момчето от училището му предишната вечер.

Джейкъб тренира Робърт три пъти седмично в продължение на шест месеца. Той научи момчето на нова тактика на играта да контролира топката и скоростта си. Освен менторство на Робърт, Джейкъб го мотивира да преодолява всяко препятствие. „Победителите не се раждат. Те се правят.“ често му казваше той.

Шест месеца по-късно Робърт изигра тестов мач в училище и беше избран да представлява своя отбор в междуучилищния турнир. Момчетата, които някога го оставиха настрана заради недъга му, се събраха да го вдигнат. Те приветстваха Робърт и неговите безупречни голове от игра. Всички искаха да се сприятеляват с него, защото осъзнаваха, че той е предимство за техния отбор.

Няколко месеца по-късно Робърт представи своето училище в междуучилищен мач. Баща му, Хари, научил за популярността на сина си в спорта и присъствал на събитието. Чувстваше се виновен, че пренебрегна Робърт. Хари аплодираше момчето, срещна се с него след победния му мач и се извини.

От този момент нататък Робърт не усети празнотата, оставена от баща му. Те често се срещаха и Хари дори придружаваше Робърт на неговите турнири.

Въпреки новооткритата си слава и приятелство, Робърт остава верен на Сандра и Джейкъб. Той никога не забравяше тяхната помощ и винаги ги смяташе за свои ангели пазители, които го водеха от тъмнината към светлината.

Какво можем да научим от тази история?

Не пренебрегвайте нуждаещите се от помощ. Когато всички мъже в автобуса пренебрегнаха Сандра и трудностите й да качат количката в автобуса, Робърт й помогна.

Никога не гледайте някого отвисоко. Може никога да не разберете колко известни могат да станат един ден. Съучениците на Робърт никога не са го взимали в някой от баскетболните отбори.

Предполагаха, че ще загубят, ако играе за тях. В крайна сметка те се събраха да се сприятеляват с него, след като видяха звездното му представяне в баскетболни турнири.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Бебе губи краката си, когато баща й се опитва да се отърве от нея, най-накрая намира любящи родители
Next: Тервел Пулев: Кацнах в София, време е да кажа истина за инцидента, започва да се възстановявам

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.