Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:
Джон печели стипендия за престижно частно училище в Ню Йорк като малко момче, но съучениците му го мразят за това. Те му се подиграха, когато разбраха, че помага на баща си на автомивка. Това продължи с години, дори и след дипломирането. На срещата обаче се появи добре облечен мъж, който шокира всички.
„Всички, това е Джон Хауърд, вашият нов съученик тази година“, обяви г-жа Адамс пред целия клас в първия учебен ден на Джон.
Години по-късно Джон все още помни този ден перфектно. Беше отговорил на всички въпроси на г-жа Адамс, преди някой друг да успее да вдигне ръка, и бързо се хареса на другите учители. В крайна сметка той доказа, че е най-добрият в математиката и науката и превъзхождаше изкуството и физическото възпитание. Ето защо той изобщо беше спечелил стипендия за това частно училище в Ню Йорк.
Баща му, Грегъри Хауърд, беше мияч на коли, а майка му беше изчезнала от живота им преди години. Нямаха много, но баща му го научи на всичко и работеше седем дни в седмицата, за да може Джон да има всичко необходимо за училище. И Джон обеща на баща си на осем години, че ще ги измъкне от бедността.
Челюстта на Хенри падна, Камил почти счупи чашата си за вино и Карсън ахна шумно. Междувременно останалата част от стаята избухна в шепот.
За съжаление съучениците му не го направиха толкова лесно. След този първи ден те се обърнаха срещу него. Когато Джон не споделяше домашните си, за да могат да копират отговорите му, те го избягваха. В крайна сметка това отбягване се превърна в открита подигравка.
„Хей, любимец на учителя! Защо не отидеш да хапнеш с г-жа Адамс?“ един конкретен съученик, Хенри Харпър, му се развика един ден в кафенето, когато Джон искаше да седне наблизо, за да обядва. Този ден всички се смяха и Джон започна да яде сам.
Понякога се хранеше с мисис Адамс, както бяха предложили, но през повечето време просто носеше книга или си пишеше домашните предварително, защото щеше да е по-зает по-късно следобед.
На десет години Джон започва да помага на баща си да мие коли, защото собственикът им е страхотен човек. Той щеше да даде на Джон няколко съвета, които до голяма степен помогнаха на тяхното малко семейство. Понякога дори ги спасяваха от глад след сметки или други инциденти.
Джон винаги би бил благодарен за това. Но имаше един недостатък да работиш в автомивка. Много богати клиенти отиваха там и един от тях беше Александър Харпър, бащата на Хенри Харпър.
Един ден Хенри пристига на автомивката с баща си и това е началото на още по-голям ад за Джон в училище.
Г-н Харпър спря до автомивката и Джон изпревари баща си, за да започне да помага, когато Хенри свали прозореца си.
„Хей, Джон! Какво правиш тук, а?“ — подиграва се Хенри, облягайки се на отворения прозорец на луксозната кола на баща си. „Чистиш ли? Защо не си пишеш домашните, а? Защо не чистиш дома на г-жа Адамс? А? А?“
Джон мълчеше и изчака баща му да излезе от офиса, за да могат да се захванат за работа. Но той продължаваше да чува подигравки от Хенри и видя, че бащата на неговия мъчител беше зает да чете вестника по някаква причина, чакайки да бъдат обгрижени. Не го интересуваше, че синът му се подиграва на някого.
За щастие бащата на Джон пристигна и Хенри се върна на мястото си и вдигна прозореца. Но докато Джон и баща му работеха по колата, Хенри направи подигравателни жестове към Джон отвътре.
На следващия ден всички в училище разбраха какво е видял Хенри и започнаха да се подиграват на Джон за това. Едни поставяха парцали върху шкафчето му, други му се подиграваха открито в коридорите, а трети просто клюкарстваха зад гърба му. Хенри стоеше зад всичко това и обичаше борбата на Джон. Най-близките му приятели, Камил и Карсън, също обичаха да се присъединяват към подигравките.
Първоначално не знаеха, че Джон е студент със стипендия, но това се промени. Всичките му съученици идват от заможни семейства, а Хенри е един от най-популярните в училище. Затова и други го послушаха. Той реши да прогони Джон и никой от тях нямаше дързостта да му се противопостави.
За съжаление това определя целия училищен живот на Джон. Хенри мразеше колко добър е в математиката и футбола, затова се подиграваше на Джон.
„Може да си добър в тези неща, но все още си беден. Не можеш да направиш нищо. Аз вече съм богат“, каза му Хенри през годините, когато Джон го победи.
Джон се опита да отговори, но никой не го послуша. Беше безполезен и това не се промени през годините. Затова той се пазеше в себе си. Той беше тих в час, освен ако не отговаряше на въпрос и се опитваше да остане извън радара.
В крайна сметка хората се отегчиха и просто го оставиха на мира. Но той нямаше нито един приятел в училище. Всичките му приятели бяха негови съседи, които също бяха от семейства с ниски доходи и поне в тях той намираше утеха. Той просто трябваше да премине училището цял.
Джон си спомни всички онези дни. Никога не можеше да ги забрави. Това бяха най-бруталните години от живота му и го повлияха по ужасен начин. Но въпреки това бъдещето му беше светло, особено след завършването на гимназията.
***
Десет години след завършването на гимназията на Джон…
Хенри и приятелите му наваксваха на срещата. „Да, работя като партньор в адвокатската кантора на баща ми и върви добре. Но ще го помоля да ме назначи в по-важни дела. В момента някои от служителите му смятат, че трябва да бъди стажант, а аз определено НЕ! Искам да кажа, аз съм синът на шефа, за бога!“
Приятелите му се засмяха и се съгласиха с него. „Знам какво имаш предвид. Казах на баща ми същото нещо миналата година и той дори ми повиши заплатата, така че…“, заяви неговият приятел Карсън.
„Не мога да повярвам, че всички сме достатъчно възрастни, за да бъдем на нашето десетгодишно събиране, а вие работите. И аз не мога да си представя това. Омъжих се миналата година и съпругът ми е дори по-богат от семейството ми .. Така че никога повече няма да работя в живота си“, добави другата им приятелка, Камил, към разговора.
„О, Боже, Камил! Дори се хвалиш с това. О, да си жена!“ Хенри се засмя, почти подигравайки се на приятелката си за липсата на амбиция. Останалите също се засмяха, въпреки че не харесаха внушението на Хенри.
Все пак се забавляваха добре, докато Хенри не си спомни нещо.
„О, Боже мой. Помниш ли Джон? Момчето за пране?“ — попита изведнъж Хенри.
— Тук ли е? — учуди се Карсън.
„Не мога да си представя защо ще дойде“, намеси се Камил. — Той дори нямаше приятели тук.
Всички започнаха да оглеждат стаята, очаквайки да видят самотното момче, на което се подиграваха дълги години. „Надявам се да го видя. Ще го попитам дали все още мие коли“, заяви арогантно Хенри.
„Обзалагам се, че е така. Няма начин да се измъкнеш от това изобщо“, подигра се Камил, отпивайки от чашата си за вино.
Но нещо прекъсна разговора им и те видяха всичките си съученици да се обръщат към вратата. Започнаха да си шушукат помежду си и Хенри се намръщи. „Какво става?“
„Мисля, че някой пристигна“, отговори Карсън, гледайки с любопитство там, където гледаха всички останали.
Те изведнъж видяха безупречно облечен мъж да се разхожда из стаята и той се насочи към г-жа Адамс, бившата им класна учителка, която говореше с бившата им учителка по математика.
По-възрастната жена се обърна към мъжа, усмихна го широко и го прегърна силно. Хенри, Карсън, Камил и другите около тях не можеха да чуят какво говорят. Но цялото събиране беше любопитно за този човек.
„Уау, кой е това? Беше ли в нашия клас?“ друг бивш съученик в тяхната скупчена изрази.
„Този костюм е по-скъп от колата ми“, разкри друг човек.
Хенри се обърна със сбърчени вежди. „Наистина? Кой може да е? Хендерсън? Брадли? Бенет?“ — чудеше се той, разтърсвайки някои от по-големите им съученици, които тепърва трябваше да се появяват.
Карсън поклати глава. — Съжалявам, не знам кой е.
— Хайде да отидем да проверим — настоя Хенри, защото трябваше да знае кой е този човек. Костюмът му наистина изглеждаше скъп и ако беше по-скъп от колата на Карсън, трябваше да знае кой го носи.
Те обаче спряха, когато мъжът се премести с г-жа Адамс. Те тръгнаха към сцената, а учителят им се приближи до подиума.
„Добре дошли всички! Радвам се да видя някои от познатите ни лица и е толкова приятно да се върнете всички“, започна тя, като се усмихна широко към стаята. „Сега бих искал да поканя един от нашите възпитаници, който сега е собственик на няколко петзвездни ресторанта в цялата страна и Европа. Така че, моля, всички, дайте бурни аплодисменти за Джон Хауърд.“
Челюстта на Хенри падна, Камил почти счупи чашата си за вино и Карсън ахна шумно. Междувременно останалата част от стаята избухна в шепот.
„Добър вечер на всички. Може да ме запомните като перач или каквото ви каза Хенри Харпър“, започна Джон. „Бях бедното стипендиант, заобиколен от привилегировани деца, които обичаха да ми се подиграват. Но направих нещо от себе си. Упорствах. Имах цел в ума си и я постигнах.“
— Не мога да повярвам — прошепна Хенри в ярост. Карсън и Камил се обърнаха към него с огорчени изражения. Но Джон продължи речта си.
„Баща ми се пенсионира рано благодарение на образованието ми в това училище и цялата помощ, която получих от прекрасните учители тук“, каза Джон, гледайки лицата на бившите си подиграватели с почти самохвална усмивка. „Искам да почета тези преподаватели и това е единствената причина да съм тук днес. Не очаквам някой от моите съученици да се е променил, но техните подигравки, техните коментари и техните действия ме направиха човека, който съм днес. Така че, предполагам, съм им благодарен по някакъв начин. Благодаря ви на всички. Желая ви страхотна нощ.“
Джон завърши речта си, стисна ръката на г-жа Адамс, въпреки че тя изглеждаше смутена от думите му, и слезе от сцената. Хенри видя как някои хора искаха да се приближат до него, но Джон се придвижи бързо през стаята, излизайки през входната врата.
„Уау, Джон стана великолепен! Чудя се дали е женен“, чуха Хенри, Камил и Карсън да казват някои от бившите им съученици наблизо.
„Ще го потърся в Google и ще отида в ресторантите му. Никога не съм му се подигравал открито. Може би ще имам шанс“, коментира друг човек.
Хенри със сила постави чашата си на близката маса и ядосан напусна срещата. Той никога повече не разговаря с по-възрастните си приятели.
Междувременно Джон става още по-проспериращ, като разширява бизнеса си във всички части на хранително-вкусовата промишленост и завладява пазарите в Европа. Той се ожени за хубава жена от скромен произход и семейството му беше готово за цял живот. Той също така се увери, че баща му никога повече не познава борбата.
Какво можем да научим от тази история?
Трябва да упорстваш каквото и да се случва в училище. За съжаление в училище винаги има злобни деца, но трябва да продължите, за да постигнете целите си. Гимназията не е вечна.
Някои хора никога не се учат в живота. Изглеждаше, че Хенри и приятелите му бяха все същите незрели хора и това си пролича, когато разбраха как се е променил Джон.
Споделете тази история с приятелите си. Може да озари деня им и да ги вдъхнови.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: