Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Спомняте ли си чаровната актриса Елжана Попова, която участва в сериала Дом за нашите деца
  • Новини

Спомняте ли си чаровната актриса Елжана Попова, която участва в сериала Дом за нашите деца

Иван Димитров Пешев април 28, 2023
asyiasykaskodaskdas.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Елжана Попова е една от най-красивите актриси в българското кино. Днес си мечтае да играе ролята на… баба. Бившата звезда от Народния театър, която всички нашенци помнят от филма на Никола Рударов “Вик за помощ”, вече е на 55 години.

Въпреки че от 1988 година живее в Италия, не пропуска лято, за да се прибере у нас и да си почине в родния град Бургас. Ваканцията й в България трае почти два месеца, а любимото й място за разходки е Морската градина, пише в новия си брой, който вече е на пазара в. Над 55.

Макар и доста понатежала, с къса и права коса, която няма нищо общо с буйните къдрици от едно време, много бургазлии я разпознават и даже я спират за автограф. Тя е категорична, че никога не е била суетна жена и не обича хората да я заглеждат.

Не обича да остава и в София, понеже не се чувства столичанка.
Пуританката никога не се е снимала гола, за разлика от колежката й Аня Пенчева например, защото го намира за вулгарно. Полугола се появява единствено във “Вик за помощ” на Никола Рударов, който я открива за киното.

Твърди, че той не й липсва, защото е непрекъснато свързана с него като преподавател в академията за кино и театър в Рим, където води курсове по актьорско майсторство. Това е престижно висше учебно заведение, създадено още през 30-те години на миналия век.

Учителството е в кръвта й, понеже майка й Зорка Попова е преподавателка. Покана да чете лекции дошла лично от известния актьор Джанкарло Джанини.Елжана Попова

Не изпитва носталгия по младостта си, когато всички я познаваха по улиците, защото е здраво стъпила на земята и твърдо вярва, че тъгата по отминалите времена е безсмислена.

Тя е завършила музикалното училище в Бургас. Не може да забрави как плакала, докато махала на родителите си на гарата в родния си град, заминавайки в София за приемните изпити във ВИТИЗ. На тях отишла без самочувствие: “Бях изключително срамежлива. Стеснителна.

Не съм участвала в някакви школи, кръжоци. Много дължа на бургаската актриса Димитрина Тенева и на покойния Валентин Колев. Подготвиха ме. И аз не вярвах, че ще ме приемат. Пък и като видях софийските момичета, едни такива намахани, нахакани, при мен изби комплексът на провинциалистката. Казах си – абсурд, няма да стане. Но влязох от раз. Първата година ми беше много тежко. Не можех да се отпусна”, връща се в спомените тя.

Нещата рязко се променят след лентата на Рударов и тя за една нощ се превръща в звезда. Не се възприема за такава обаче никога, защото смята, че за звезди по онова време в България не може да се говори. Младата брюнетка живее в една стая под наем, вози се с градския транспорт и не мисли за пари. Щастлива е от това, което прави, и дори отказва на Тодор Живков, който сам й предлага да я уреди с апартамент. “На мен ми стигаше моята квартира”, твърди и до днес Елжана.

От студентка е работохоличка: “Ние влизахме във ВИТИЗ сутринта и излизахме понякога и в полунощ. Кога обядваш, кога не – преуморен, изтощен. Ами в театъра – сутрин на репетиция, вечер на представление, през нощта в телевизията или на дублаж”.

В края на 80-те години тя получава шанса да отиде на специализация в Италия със стипендия на италианското Външно министерство. Колеги предупреждават Елжана, че е луда да заминава, когато е на върха на славата си, но тя е категорична в решението си. Преди да получи шанса за Италия, изпуска специализация в Париж, защото шефът на Народния театър Дико Фучеджиев не я пуска.

Малко преди да отлети за Рим, среща Марио Скуиланте, собственик на агенция за киноактьори, който от 26 години е неин съпруг. Италианецът я вижда за първи път на сцената и се влюбва от пръв поглед. Бил по работа в София и бил поканен от български театрали да гледа “Престъпления на сърцето” в Народния театър.

Запознава ги отишлият си без време Кирил Варийски, но тогава едва си продумват. Когато Елжана каца на летището в Рим, там я чака Марио, а тя е доста изненадана. Италианецът не бърза и в началото двамата са само приятели. След две години обаче техният роман започва. Според българката първите й години на Ботуша не били леки, актьорството й липсвало, но тя избрала да бъде съпруга и майка на три дъщери – Николета, Стефания и Виктория. Това за нея е най-голямата роля в живота, но не се чувства като героиня.

При една от визитите си в България Елжана решила да влезе в Народния театър, качила се на сцената и била разпозната от осветител. Той запалил прожекторите, които осветили сълзите на младата майка, която не можела да забрави актьорството.

Вярата й в Бог, доброто и любовта я спасявали в такива тежки моменти. Елжана, която направи запомняща се роля в един от най-известните родни сериали – “Дом за нашите деца”, с удоволствие би снимала и в съвременен, при това в ролята на баба. Много иска и истински внучета, но се заканва да не бъде обсебваща като някои български баби.

Със сигурност ще научи внучетата на български, както постъпила с щерките Николета, Стефания и Виктория. Четирите жени си говорят само на езика на майката, затова Марио също вече говори, без да бърка.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Неделя Щонова махна задръжките
Next: Скоро след сватбата осъзнах, че тази жена не става за семейство, а само за леглото

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.