Децата ми ме изоставиха на моя 86-ти рожден ден, след като получиха писмо от непозната дама преди ден

Моите осиновени деца получиха писмо от рождената си майка ден преди 86-ия ми рожден ден и решиха да се срещнат с нея, вместо да празнуват с мен. Тогава те научиха една удивителна истина и разбраха, че не всичко е такова, каквото изглежда.

„Мамо, знам, че ти и татко ни отгледахте с цялата любов на света. Но ще излъжа, ако кажа, че не съм любопитна за тази жена“, каза дъщеря ми Емили. Говорихме по телефона и първоначално си помислих, че иска да напише планове за рождения ми ден на следващия ден. Емили обаче имаше да ми каже нещо важно.

В този момент не осъзнавах, че не бях готов да го чуя, особено когато рожденият ми ден наближаваше толкова близо и след всичките години посвещение, които бях дал на нея и брат й.

***

Преди много години съпругът ми Кевин и аз решихме да имаме деца и се опитвахме да заченем дълго време. За съжаление нищо не се случи и сърцето ми се разбиваше всеки ден, главно защото се чувствах неадекватна. Знаех, че вината не е само моя, защото Кевин също имаше проблеми с плодовитостта, но това ужасно измъчваше ума ми.

Бяхме почти на 40 години, когато започнахме процеса на кандидатстване за осиновяване, и изненадващо една бременна тийнейджърка ни избра сред всички останали по-млади кандидати. Бяхме възторжени и готови да споделим с нея всичко за нейното дете, но тя реши, че затвореното осиновяване ще бъде най-добрият вариант за нея и ние трябваше да я подкрепим.

Ръцете ми трепереха, докато държах телефона си в мълчанието на Емили. По някаква причина сетивата ми изтръпнаха. Нещо се беше случило. Тя беше твърде тиха. Дъщеря ми никога не се е държала по този начин.

Но тя отново ни шокира, след като откри, че има близнаци, момче и момиче. Взехме ги и двамата, без да се замисляме, кръстихме ги Емили и Итън и ги отгледахме, доколкото можахме.

През 40-те години Кевин и аз бяхме стабилни финансово. Бяхме започнали съвместен бизнес, който не се нуждаеше от много внимание, когато децата се появиха, така че имахме много време за нашите бебета. Беше перфектно.

Да, бяхме по-големи и беше трудно в някои дни, особено когато почти не заспивахме. Но си струваше. Никога не бих го променил и Кевин се чувстваше по същия начин.

Някои дни просто държахме нашите спящи бебета в нашата всекидневна, слушайки равномерното им дишане и това беше най-красивият звук на света. „Маделин, това е най-доброто решение, което някога сме вземали. Бих направил всичко за тези бебета“, каза ми тогава Кевин, а аз успях само да се усмихна на моя скъп съпруг, защото любовта изригваше от гърдите ми.

Децата пораснаха прекрасно. Те бяха близнаци, но не можеха да бъдат по-различни. Кевин винаги е мечтал да играе бейзбол със сина си, но Емили беше тази, която обичаше спорта. Тя беше добра във всичко, което изискваше топка, и в крайна сметка се присъедини към баскетболния отбор в училището си, печелейки гимназиални шампионати наляво и надясно. По-късно нейният талант й спечели пълна стипендия в UCLA, който не беше далеч от дома ни в Пасадена.

Междувременно Итън беше пълен мозък. Той получаваше директни резултати, както по всички предмети, но математиката беше най-силното му умение. Състезава се в турнири по математика и шах и благодарение на оценките си влиза в Станфордския университет. Този беше малко далеч за моя вкус, особено след като се грижих за тях толкова дълго. Но трябва да оставите децата си да отлетят, нали?

Това и направихме. Кевин и аз им дадохме криле да летят, като им внушихме всички наши ценности и им напомнихме, че винаги ще имат сигурно място тук.

Разбира се, Итън посети колкото е възможно повече, а Емили беше наблизо. Когато завършват, Емили се връща в Пасадена, а Итън прекарва няколко години в Ню Йорк, развивайки кариерата си. В крайна сметка обаче и той се върна. Не можехме да се радваме повече за това, откакто ги видяхме да се женят и да имат първите си деца.

За съжаление, Кевин почина, когато бяхме на 80 и това беше най-предизвикателният период в живота ми. За щастие Емили и нейният съпруг Ричард бяха до мен, докато Итън и съпругата му Сюзън също направиха всичко възможно никога да не ме оставят да се чувствам сам.

„Мамо, винаги можеш да разчиташ на нас. Обичам те толкова много и искам децата ми да имат щастлива баба, която да се усмихва през цялото време и да пече бисквитки“, каза ми Емили веднъж, само месец след смъртта на Кевин. Седяхме на задната й веранда и гледахме как децата й тичат и си играят наоколо.

„Благодаря, скъпа. Не се тревожи. Ще отнеме време и въпреки че никога няма да преживея загубата на баща ти, ще бъда НАЙ-ДОБРАТА баба, която децата ти някога са имали. Но не казвай на майката на Ричард, че съм казал това,“ Пошегувах се и тя игриво ме плесна по ръката, като също се смееше на това.

През всичко това дори не сме си помисляли да им кажем, че са осиновени. Не ни се струваше толкова важно. Честно казано, почти бях забравил. Те бяха мои деца по всякакъв възможен начин. Но може би това беше грешният избор. Може би трябваше да им дадем цялата информация по-рано в живота. Може би щеше да промени случилото се по-късно.

***

„Но скъпа, рожденият ми ден е. Не искаш да дойдеш с децата? Ами Итън? Той не отговаря на телефона“, контрирах думите на дъщеря ми. Исках цялото семейство да присъства на рождения ми ден, главно защото здравето ми не беше най-добро напоследък. Чувствах се още по-крехка от всякога, но никога нямаше да им кажа това.

Ръцете ми трепереха, докато държах телефона си в мълчанието на Емили. По някаква причина сетивата ми изтръпнаха. Нещо се беше случило. Тя беше твърде тиха. Дъщеря ми никога не се е държала по този начин.

„Мамо, истината е, че днес с Итън се свърза една жена. Рано сутринта. Тя каза, че е нашата рождена майка и ни е търсила от много години. Дори изпрати доказателство за осиновяването и иска да се срещнем нас. Говорих с Итън и той иска да се срещне с нея. Но просто исках да попитам… защо не ни каза?“

Бях поразен. Не можех да повярвам. Тийнейджърът, който иска затворено осиновяване, се е свързал с тях. Радвах се за честността на Емили. Но нямах представа какво да й кажа. Тя очевидно беше разстроена, но беше трудно да се разбере дали беше заради мен или ситуацията като цяло.

„Аз… аз… Скъпи, честно казано, изобщо не мислех, че това има значение“, започнах, поколебах се, когато челото ми започна да се поти, а ръцете ми трепереха още повече. „Много съжалявам. Сега мога да ви кажа всичко, което трябва да знаете. Но какво общо има това с моя 86-и рожден ден?“

„Мамо, тя иска да се срещнем утре, защото вече не живее в Пасадена. И честно казано, малко съм ти ядосан. Иска ми се да знаем истината. Мисля, че Итън също е ядосан. Така че мисля, че сме ще се срещна с тази жена и ще отделя няколко дни, за да взема някои решения“, отговори Емили.

„Емили, какво искаш да кажеш с решения? Мога да ти кажа всичко за осиновяването. Знам, че е късно, ти и Итън можете да дойдете тази вечер и да го обсъдим заедно. Уверявам ви, баща ви и аз не искахме скрий го, но в един момент почти не си спомняхме, че сте били осиновени. Вие сте моите бебета. Чувствам го в сърцето си. От първия момент, когато ви прегърнах. Кълна се, не исках нищо лошо – помолих дъщеря си със сълзи в гласа.

— Мамо, моля те — каза тя, гласът й почти се задави. „Знам, че не искахте зло, но имам нужда от малко време да помисля. Ще говоря с Итън, но не мисля, че можем да се видим днес или утре. Моля, разберете ни. Ще поговорим след малко. няколко дни… не знам.“

Исках да протестирам още малко, но Емили беше права. Трябваха им няколко дни, за да помислят. Въпреки че ми беше разбито сърцето при мисълта, че може да се срещнат с рождената си майка, вместо да прекарат моя специален ден с мен, те трябваше да разберат това.

„Добре, скъпи. Но аз съм тук. Обади ми се за каквото и да е. Всякакви въпроси. По всяко време също. Тук съм. Аз… те обичам“, добавих, неспособен да запазя гласа си спокоен на последните няколко думи .

Можех да чуя Емили да плаче по другата линия. „Добре, мамо. Аз… ще се видим по-късно. Чао.“

Ръката ми свали телефона бавно от ухото ми и сърцето ми биеше твърде бързо, за да ме утеши. Емили винаги завършваше телефонните си разговори с думите „И аз те обичам“. Това беше нашето нещо. Моето момиче и аз. И сега тя се съмняваше в нашата връзка и аз не можех да направя нищо по въпроса.

Станах от дивана и бавно отидох до спалнята си, където ридах във възглавницата си с часове, докато не заспах.

Следващият ден беше ужасен. Събудих се много по-късно от обикновено. През целия си живот бях сутрин и като по-възрастна жена обикновено ставах сутрин. Но не и на рождения ми ден. Събудих се късно и си спомних за снощи. Телефонът ми стоеше на нощното ми шкафче и аз го проверих само за да разбера, че нямам съобщения от децата си.

Някои приятели и братовчеди бяха изпратили поздрави за рождения ден, но нищо от Емили и Итън. няма да лъжа Това болеше най-много. Децата ми винаги бяха първите, които ми изпращаха съобщения за рожден ден, което беше твърде болезнено.

Чудех се дали вече се срещат с рождената си майка. Били ли са в конфликт? Чувстваха ли се предадени от мен? Толкова много други въпроси се въртяха в главата ми през останалата част от деня.

Преди да се усетя, нощта настъпи и все още нямаше следа от децата ми, въпреки че се опитах да се обадя. Нямаше смисъл. Да, запазих критична информация от тях, но тази реакция изглеждаше пресилена.

Реших да си легна, въпреки че не бях уморен. Надявам се да заспя под звуците на безсмислени телевизионни предавания. Когато обаче влязох в спалнята си, на вратата се звънна. Намръщих се объркано. Никой не ми се е обаждал да идвам.

„ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!!!!“

Почти получих инфаркт, след като отворих вратата. Моето красиво семейство беше навън, а Емили и Итън държаха торта със запалени и готови свещи за рождения ден. Изведнъж те започнаха да пеят и аз поставих ръка на гърдите си, когато емоцията ме завладя.

Очите ми се насълзиха от песента и няколко сълзи паднаха, когато трябваше да духна свещите. Всички ръкопляскаха след това и бавно започнаха да ме целуват, пожелавайки ми отново честит рожден ден. Не можех да бъда по-щастлив, когато всички влязоха в къщата.

Те също донесоха храна и подаръци и всичките ми внуци започнаха да тичат шумно. Дори нямах нищо против, че не бях облечена за случая. Всичко, което имаше значение, беше, че децата ми и техните семейства бяха тук.

Тогава Емили ме дръпна настрани и помоли за една дума от останалите, а Итън я последва.

Преди да успеят да кажат нещо, аз ги погледнах в очите и се извиних. „Не мога да ви опиша колко много съжалявам, че не ви казах истината. Мислех, че няма да дойдете да ме видите днес. Благодаря ви, бебета!“ И ги прегърнах възможно най-силно.

Те също отвърнаха на прегръдката и видях сълзите в очите и на двамата. „Съжалявам за онова телефонно обаждане снощи, мамо. Не бива да съжаляваш за нищо. Ти направи най-доброто за нас“, каза Емили и Итън кимна.

„Да. Трябваше да отговоря на обажданията ти, мамо. Но се почувствах противоречив. Няма друг начин да го кажа, но имах нужда от време“, добави той.

Радвах се на думите им, но все пак ми беше любопитно. „Мислех, че имате нужда от повече време и че днес се срещате с рождената си майка. Можете ли да ми кажете какво се случи?“

Емили въздъхна и Итън прокара ръка през косата си. „Беше катастрофа, мамо. Ние й нямаме доверие“, разкри той, шокирайки ме.

„Защо?“

„Отначало беше добре. Името й е Аманда Колинс. Беше достатъчно мила. Каза ни, че ни е търсила от много години, но сега, като се замисля, не мисля, че това е вярно. Останахме в същия град от години, освен по време на колежа и няколко години след това за Итън, но все пак. Вие бяхте тук. Тя можеше да се свърже с вас,“ започна дъщеря ми, поклащайки глава невярващо.

„Може би не е искала да има работа с нас“, контрирах аз, давайки полза на жената от съмнението.

„Не, усещам, че не е това“, продължи Емили. „След като попита за живота ни в продължение на няколко минути. Тя започна да говори за себе си. Всичко, което е направила. Всичките й постижения. Да учи в колеж. Места, които е посетила. И това е добре, но си помислих, че иска да ни опознае.“

„Може би е искала да я опознаеш“, казах аз, все още не разбирайки защо не й се довериха.

„Историите й продължиха два часа, мамо. След като попита само няколко неща за нас. Тя не искаше да ни познава. Поне така почувствах“, включи се Итън. „И тогава тя каза нещо, което просто запечата го за мен.“

„Запечатано какво?“

— Моето недоверие.

— Не разбирам.

„Тя е болна, мамо. Тя има болен черен дроб, въпреки че подозирам, че се проваля по други причини… ако ме разбирате“, обясни Емили. „И тя започна да пита за здравето ни. Тогава разбрах със сигурност, че тя изобщо не ни е търсила от години. Иска нещо от нас и искам да кажа, че можеше да се преструва още малко, нали ?“

Не знаех какво да им кажа. Чувствах се ужасно заради тях. „Сладурчета, тя директно ли те помоли за нещо?“

„Бързо се извинихме и тя беше изненадана. Тя настоя да ни даде телефонния си номер и почти отчаяно ни каза да й се обадим“, обясни Итън, свивайки рамене. „Всичко беше трик, мамо. Тя не се интересува от нас, а от това, което можем да й дадем.“

„Какво ще правиш?“ — попитах, гледайки между тях. Не изглеждаше, че са с разбито сърце за това, а разочаровани.

„Не мисля, че искам да говоря отново с нея“, веднага каза синът ми.

Но Емили беше противоречива. Тя погледна надолу към земята, скръсти ръце и премести крака. „Не знам какво да правя с нея“, каза тя накрая, като ме погледна. „Но разбрах нещо днес. Нямахме много време да мислим за осиновяване. Все още е ново. Но знам нещо със сигурност. Ти си моята майка. Ти си единствената ми майка.“

Сълзите отново напълниха очите ми и не можех да спра риданията, които раздираха гърдите ми. Емили извика, докато ме обвиваше с ръце. И дори Итън, който беше чиста логика и строг през повечето време, се замъгли.

„Истина е. Майка е тази, която те отглежда, а не тази, която те ражда“, увери ме той, присъединявайки се към скупчването ни.

Още тогава знаех, че ще се оправим. Дори ако Аманда се опита да остане в живота им, любовта им към мен нямаше да помръкне, особено защото знаеха, че любовта ми към тях е твърда като скала.

Какво можем да научим от тази история?

Вашата истинска майка не е тази, която ви е родила, а тази, която ви е обичала и отгледала. Итън и Емили бяха в противоречие с новината, че са осиновени и външния вид на родната им майка. Но те бързо разбраха, че майка им Маделин е истинският им родител.

Бъдете винаги честни с децата си. Маделин трябваше да каже на децата си, че е осиновена по-рано. Дори и да ви се струва ненужно, винаги е най-добре да сте напълно честни.

Споделете тази история с приятелите си. Може да озари деня им и да ги вдъхнови.