Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Недялко Йорданов разплака мрежата с тези стихове за старостта
  • Новини

Недялко Йорданов разплака мрежата с тези стихове за старостта

Иван Димитров Пешев май 2, 2023
nedyasldaskdoasdias.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Великият български поет Недялко Йорданов развълнува хората с красиви стихове, които той написа за остаряването в живота.

Ето какво публикува поетът в своя личен профил във Фейсбук:

„Какво да се прави – идва време, когато деца и внуци заживяват живота си отделно и вие оставате сами…

Нищо. Такъв е животът… Изживейте остатъка му заедно и се пригответе да посрещнете неизбежното като нещо нормално, еднакво за всички сегашни, някогашни и бъдещи хора на земята.

ЗАЩОТО ВЕЧЕ СМЕ САМИ

Ах, бурята ще отгърми…
Ще дойде време благодатно…
Но няма връщане обратно.
Защото вече сме сами.
Защото вече сме сами…
И слънцето над нас… Проклето!
Заби в корема на небето
последни огнени ками.
Я, виж, коминът пак дими…
И тишината ни обгръща.
Да влезем в старата си къща,
защото вече сме сами.
През петдесет и пет земи…
През петдесет и пет години…
Да спрем сега… Да си починем…
Защото вече сме сами…
Защото вече сме сами
далеч от суета и слава.
Почакай… Колко ни остава?
Как тихо пясъкът шуми…
Защото вече сме сами…
Ти ще развържеш мойте върви!
Спокойно, за да тръгна първи –
тъй както Бог го науми.
Нали челото ми изми?
За път… Изстиващите устни…
Нима не искаш да ме пуснеш,
защото вече сме сами?

Недялко Йорданов е роден на 18 януари 1940 г. в Бургас, в семейството на Асен и Кина Йорданови. Има по-малък брат – Чавдар Йорданов.

Завършва гимназия в родния си град Бургас през 1957 г., а през 1962 г. – българска филология в Софийския държавен университет. През периода 1962 – 1963 г. работи като учител по литература в Малко Търново.

Започва да публикува поезия през 1954 г. във вестник „Черноморски фронт“ (Бургас). От 1963 до 1999 г. работи единствено в театъра.

От 1963 до 1983 г. е драматург и режисьор на Бургаския драматичен театър „Адриана Будевска“ , а от 1983 до 1990 година е и художествен ръководител на същия театър. През 1980 – 1988 г. е основател и главен редактор на Алманах „Море“.

В периода 1990 – 1999 г. година е драматург и режисьор на театър „Възраждане“ – София.

От 2000 г. година е творец на свободна практика – автор на поезия, драматургия, белетристика, мемоаристика и публицистика, композитор, певец, рецитатор, гост-режисьор.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Приятел на Денди: Нямаше какво да яде! Имаше дни, в които караше на три солети
Next: Йоан Стояновски: Време е да се разсекрети истината за Рачков и Веско Маринов

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.