Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Евтим Милошев излезе и призна цялата истина за Нончо Воденичаров в Сървайвър
  • Новини

Евтим Милошев излезе и призна цялата истина за Нончо Воденичаров в Сървайвър

Иван Димитров Пешев май 5, 2023
sdssidiasidsakdasdask.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Продуцентът Евтим Милошев бе специалният гост в новия епизод на единствения подкаст у нас, който се снима на живо от сцената на театъра – “При Тото MEGA”.

Йонислав Йотов – Тото за пореден път изненада публиката, обявявайки името на госта си. Разбира се, мнозина се опитаха предварително да познаят кой ще е той този път, но не успяха. А когато на сцената се появи харизматичният продуцент публиката буквално взриви залата с аплодисментите си.

Присъстващите имаха възможността да проследят на живо разговора на Тото с една от най-интересните фигури в българския шоубизнес.

За пътя от “Ку-ку”, през “Хъшове” и “Шоуто на Слави”, до най-гледаното в българския ефир комедийно шоу “Комиците”; за Доминикана, Панама и Филипините, но и за Велико Търново, където се случва действието на втория сезон на “Дяволското гърло” – това бяха само част от темите, по които водещият и гостът разговаряха.

“В живота си съм имал един единствен идол и той се казва Христо Стоичков”, призна Евтим на Тото.

А историята за първата му среща и опит да се запознае с футболната ни легенда през далечната ’94 г. предизвика различни емоции в публиката.

Евтим Милошев сподели и какъв е механизмът на успеха спрямо личния му път, има ли място егото, когато искаш да постигнеш идеалната цел и защо “Сървайвър” е едно от най-вълнуващите му житейски приключения. Коментира и смяната на водещите в новия сезон на риалитито, което тази година е с нов продуцент.

“Да си първи в това, което правиш, винаги има предимство. Разбира се, плащаш и цената “проба-грешка”, но си струва”, категоричен бе Милошев.

Той даде пример както със свои продукции, така и с подкаста на Тото – според продуцента той е успешен, защото Йонислав Йотов – Тото има именно предимството на първия – не подражава, а създава свой формат.

Евтим Милошев призна, че най-тежкият момент в 30-годишната му телевизионна кариера е смъртта в “Сървайвър” на кмета на Раднево Нончо Воденичаров.

“Ако щеш ми вярвай, ама когато това се случи, получих временна парализа. Краката и ръцете ми отказаха, сигурно са се задействали някакви биохимични процеси от шока”, разказа Милошев.

“Нончо беше бивш каскадьор, в супер физическа форма, но ето, че получи тежък инсулт ли, инфаркт ли, не знам точната диагноза. Не искам да говоря за това, за да не засегна близките му” – сподели той.

Евтим Милошев проговори за трагедията с Нончо Воденичаров в „Сървайвър“

Милошев не скри, че инцидентите в “Сървайвър” са ежедневие, в предпоследния сезон участничка е била ухапана от змия по задника.

“Върна се в играта след три часа, само имаше следи от зъби по дупето, нищо опасно”, сподели продуцентът.

Иначе Милошев не пропусна да се подиграе на експеримента с поставянето на Ваня Джаферович за водещ на шоуто: “Ваня е страшен пич, ама това не е сериозно. Това е все едно аз да туря Владо Карамазов да играе централен защитник в Берое” – отсече той.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Остават 2 седмици до финала на Ергенът. Искам да излезна с името си и да кажа истината за Евгени Генчев
Next: Всеки вярващ трябва да знае как да използва правилно свeтената вода и какво да не прави с нея

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.