Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Жена се подиграва на възрастния си баща за евтин медальон, който той й подарил, отваря го години след смъртта му
  • Без категория

Жена се подиграва на възрастния си баща за евтин медальон, който той й подарил, отваря го години след смъртта му

Иван Димитров Пешев май 20, 2023
medddaldasidansdkas

Тимъти Симпсън работеше във фабрика и получаваше скромна заплата, но тя му беше достатъчна, за да издържа трите си дъщери. Когато най-малката му дъщеря Линдзи навърши 25 години, той вече се беше пенсионирал и всичко, което имаше, бяха спестяванията му. Но беше нейният рожден ден и той искаше да я зарадва, затова й купи висулка, която Линдзи оцени едва няколко години след смъртта му.

„Не можеш да говориш сериозно, татко! Наистина, висулка? Като, това ли е всичко, за което се сети?“ Линдзи се подигра на Тимъти, докато разопакова подаръка си и намери сребрист медальон в кутия.

— Но скъпи — каза Тимъти. „Повярвай ми, това е най-ценният подарък, който бедният ти баща може да си позволи, а не е просто висулка!“ — похвали се той радостно. „Специален е, точно като теб!“

— Хайде, татко — изръмжа Линдзи. „Аз не съм дете! Вашето ласкателство няма да скрие факта, че всеки, който го погледне, може да види, че е наистина евтино. Чакай малко“, ахна внезапно тя. „Исусе Христе! Втора употреба ли е? Току-що ли го взехте от битпазара?“

„А, добре, нещата втора употреба не са толкова ужасни, Линдзи. Не забравяй, скъпа, че след като майка ти почина, аз отгледах Софи, Бет и теб съвсем сам. Никога не съм ви позволявал, момичета, да пропуснете всичко, защото разумно похарчих всички пари, които имахме.“

„Не мога да повярвам, че ми купи евтин медальон за рождения ми ден, татко! Това е лудост!… Междувременно използвахте спестяванията си, за да помогнете на Софи да изплати ипотеката за апартамента й, а също така платихте за колата на Бет! Кълна се ти, татко! Мразя те за това! НЕ ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ПРИБИРАМ У КЪЩИ ЗА РОЖДЕНИЯ СИ ДЕН!“ — изсъска Линдзи, докато хвърляше висулката в едно чекмедже. — Утре се връщам в Ню Йорк, татко, и оттук нататък ще празнувам рождените си дни там!

Не съдете за книгата по корицата.

Тимъти беше дълбоко наранен от подигравката на Линдзи с подаръка му, който той с любов беше подготвил за нея, но не каза нищо. Той изпъшка със съжаление, докато я гледаше как напуска къщата на следващия ден, чудейки се как са се променили времената и как дъщеря му, която го обичаше толкова много, не се замисля преди да му се подиграе.

Минаха години, след което Тимъти почина неочаквано поради инфаркт. След смъртта му Бет, Софи и Линдзи решават да обявят къщата му за продажба. Софи и Бет бяха заети с нещо друго, така че не можаха да отделят време да почистят къщата преди продажбата, оставяйки Линдзи да се справи сама.

Един ден Линдзи чистеше стаята си, когато отвори чекмеджето и намери висулката. Тя го гледа известно време и се изсмя. „Ах, това грозно нещо все още е тук. Чудя се колко пари е пропилял татко за това?“ — замисли се тя, докато го въртеше в ръцете си.

Точно тогава то се изплъзна от хватката й, падна на пода и се отвори с щракване. Линдзи коленичи, за да го вземе, и забеляза, че съдържа снимка на нея и Тимъти, когато тя беше дете. Тя стана малко емоционална, докато гледаше снимката. Тя го обърна и намери надпис с почерка на баща си: „Погледни зад картината“.

Линдзи се замисли какво може да означава това и внезапно й просветна. Къщата им имаше само една картина и тя се оказа в стаята на Тимъти! Тя се втурна нагоре към картината на Тадж Махал, която Тимъти беше донесъл от пътуването си до Индия. Тя бързо го махна, но всичко, което видя зад него, беше празна стена. Тя почука на стената и се опита да я бутне – също няма таен проход!

„Каква загуба!“ — извика тя, проклинайки се, че е такъв идиот, за да се втурне към стаята му. Но когато отново погледна снимката, усети, че нещо й липсва – може би беше точно пред очите й и не можеше да го види! Така че тя препрочете думите: „ПОГЛЕДНЕТЕ ЗАД КАРТИНАТА.“

„Чакай, зад картината може да означава гърба на картината!“ — извика тя весело и вдигна картината, за да я разгледа. Тя го завъртя в ръцете си няколко пъти, но не можа да намери нищо. В този момент тя се почувства така, сякаш думите на бележката й се присмиват, че е глупава, и избухна в сълзи. В пристъп на гняв тя хвърли образа на пода.

Когато таблото на картината се отдели от рамката, тя забеляза няколко банкноти, разпилени по пода.

Тя не можеше да повярва на очите си. „Мили Боже!“

Тя клекна и разглоби правилно таблото.

Зад картината тя открива стари банкноти от различни страни – няколко от тях. Тя ги събра и отиде до близкия антикварен магазин, за да ги оцени.

Оценителят й се усмихна, докато разглеждаше колекцията. „Бих изчислил най-малко един милион долара. Имате прекрасна колекция! Много нумизмати биха умрели за нея!“

Линдзи намери шокиращ подарък вътре в картината.

„Сигурен ли си? Това е фантастично!“ Тя отвърна на усмивката му, преди да излезе от магазина.

Докато се прибираше към дома, Линдзи не можеше да разбере защо Тимъти никога не е казал на нея и сестрите й за колекцията. Защо го е скрил? Тя се върна в стаята му и реши да погледне отново картината.

Тя премахна всичките му слоеве един по един и този път намери скрита бележка, забодена на платното. Тя го разгъна и сълзите й нямаха граници, когато свърши да чете написаното върху него.

„Скъпа Линдзи,

Днес видях колко си нещастен, след като видя висулката, която ти подарих, и си помисли, че подаръкът ти за рождения ден не е специален или че сестрите ти са получили повече от мен, отколкото ти някога си получил. Е, скъпа, никога не съм правил разлика между твоите три. Помогнах на всички вас, когато имахте нужда от това, и ще продължа да го правя до последния си дъх, защото ви обичам и тримата повече от всичко друго на света. Но този медальон не е това, което си мислите.

„Баща ви е похарчил значителна част от спестяванията си, за да събира банкноти в брой през годините и малко повече, за да ви вземе прекрасния медальон от битпазара и да организира тази малка изненада за вас. Знам, че не е от Gucci или Louis Vuitton, а Бог знае какви марки харесваш, но този беден татко направи всичко възможно, за да направи това специално за теб. Освен това не казах на сестрите ти за това, така че, моля, не ме убивай. Ще ме намразят, ако разберат за това.

Обърнете се, ако сте прочели това писмо и баща ви чака да ви прегърне.

С любов,

Баща ти, Тимъти.“

Линдзи се почувства много засрамена от себе си. Тя плачеше и плачеше, надявайки се да прегърне Тимъти веднъж, когато й даде подаръка. „Как можах да бъда толкова зъл? Толкова съжалявам, татко!“ Тя се прокле. Нищо обаче нямаше да се промени.

Тя продаде къщата по-късно същата година и раздели печалбата поравно със сестрите си. Тя обаче така и не продаде колекцията на баща си, която беше последният му подарък за нея. И сега тя носи висулката всеки ден в чест на Тимъти и колко много я обичаше. Понякога това също й напомняше за нейното съжаление, че не можеше да му благодари за неговия обмислен подарък.

Какво можем да научим от тази история?

Не съдете за книгата по корицата. Линдзи се подигра на висулката, само защото не е достатъчно скъпа за нея, но по-късно осъзна, че е сгрешила.
Уважавайте нещата, които родителите ви правят за вас. Тимъти вложи сърцето си в това да направи 25-ия рожден ден на Линдзи незабравим за нея. Но беше твърде късно, когато тя го осъзна.

Continue Reading

Previous: Служебното правителство: Ето какво ще става с пенсиите на българите
Next: Ако искате богата реколта от краставици, изсипете това до тях и болестите ще ги подминат

Последни публикации

  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
  • Имам невидимо увреждане, което ми пречи да стоя прав дълго време. Болестта нямаше сложно име, но беше като котва, хвърлена от краката ми директно към центъра на земята. Всеки ден беше битка с гравитацията
  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.