Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Българин в Германия: Ето защо живея на 8 кв.м. и притежавам само 200 вещи
  • Новини

Българин в Германия: Ето защо живея на 8 кв.м. и притежавам само 200 вещи

Иван Димитров Пешев юни 5, 2023
freedddasrastasrasrsa.png

За повечето хора той е аутсайдер, дори чудак. Спада към т.нар.

дигитални номади – терминът се споменава за първи път в книгата “ Дигитален номад “ на Цугио Макомотои Дейвид Менърс (октомври,1997). Тя описва идеята, че технологиите ще позволят на милиони хора да работят от компютъра си и да могат да живеят в различни точки по света.

Димитри Молеров произхожда от България, но е израснал в Германия. Живее в Берлин на 8 квадратни метра и притежава не повече от 200-300 вещи. Пред ДВ той разказва защо е избрал да бъде минималист.

ДВ: Всеки е принуден да търпи неизбежни ограничения, но Вие сте човек, който сам си ги е наложил. Защо?

Молеров: Стаята, в която живея в момента в Берлин, е с площ от 8 кв.м. и това не е случайно – за мен най-важното е да сведа до минимум вредните емисии, които причинявам. Поради това искам мястото, което заемам и което отоплявам, да е малко. Имам и минимум вещи – не повече от 200-300 предмета, с които мога да се подготвя за път за половин час. По същите причини съм се отказал от хартиените книги, пощата ми също е дигитализирана. А ако навън е над нулата, пестя и отоплението – просто обличам още един пуловер.

Това, което ми дава минимализмът, е повече спокойствие, съсредоточеност и удовлетворение от работата по собствените ми проекти. Обичайно работя до късно вечерта и ставам късно – ритъмът ми е такъв. Но бих пестил още повече, ако работех през деня без лампа.

ДВ: На какви реакции се натъквате заради избрания от Вас начин на живот?

Молеров: Повечето ми приятели, които ме познават още от студентските години, не се учудват. Но често се натъквам на смесени реакции – хората, които търсят по-разнообразни усещания, лукс или реализация, клатят глава. Не разбират, че нищо не ми липсва. А всъщност това е начинът да установиш кое е истински полезното. Идеалът се достига не когато натрупаш възможно най-много, а когато не остане нищо излишно.

ДВ: Има ли значение за един дигитален номад къде живее? Мислите ли, че бихте могли да живеете по същия начин и в България?

Молеров: Израснал съм в Германия, второ поколение имигрант съм. Живял съм като дигитален номад и в България за няколко месеца – напълно възможно е за човек, който работи дистанционно, инфраструктурата е налице.

Проблемът е, че повечето дигитални номади са все още в началото на кариерата си и са по-загрижени за реализацията си, отколкото за пестенето на емисии. И така се стига да куп ненужни полети.

И още нещо: когато дойдат в България, дигиталните номади се радват на ниските цени, на сърдечните хора, на природата. Но купуват например жилища в луксозен комплекс, построен незаконно на територията на национален парк.

ДВ: Когато сравнявате двете държави, къде виждате плюсовете и минусите на едната и на другата?

Молеров: Германия има функциониращи институции и добра образователна система, предлага възможности за хубава работа и високи доходи, да не говорим за здравната система и по-независимите медии. Екологичното съзнание е много по-развито, но и в Германия избухват скандали на най-високо ниво, свързани например с укриване на данъци или с друг вид измами.

Свикналите на уют хора в Германия изпитват страхове, които за българите са ежедневие. България има да измине още много път, що се отнася до демокрацията и корпоративната отговорност. Възможността за напредък на една малка държава е в новите икономически сфери като дигиталния сектор и сектора на устойчивото развитие – там виждам шанса на България. Според мен, важно е бъдещото развитие да се опре на нискоенергийните технологии.

ДВ: Вие се стремите да намалите максимално вредните емисии, които причинявате. Каква е крайната Ви цел?

Молеров: През 2019 година летях за последен път със самолет – полет, който е равнозначен на цели пет тона въглероден двуокис. През 2020 година лесно намалих емисиите от девет на три-четири тона. А дългосрочната ми цел е да ги сведа до два тона, което е границата за устойчив начин на живот. В момента подготвям и една уеб страница на немски. Тя ще съдържа информация и съвети, свързани с минимализма, с опазването на природата, с битието като дигитален номад.

ДВ: Почти пълен отказ от потребителски блага – не звучи ли като отживелица? Или точно обратното?

Молеров: Зависи на какъв етап от развитието си е човекът. Повечето хора започват едва с напредването на възрастта да търсят духовност и начини да оставят свой принос за поколенията. Но няма нужда да вървим по обиколни пътища – можем директно да се насочим към истински важните цели.

Един от начините човек да се чувства богат е като има повече, отколкото му трябва. Лично аз се стремя да осъществя минимализма и на материално ниво – гледам да не ми трябва много, а останалото да инвестирам. Например във възобновяеми енергии.

Димитри Молеров е на 34 години, дипломиран преводач, следвал в Майнц и Хайделберг. В момента работи върху докторската си работа. Произхожда от известния зографски род Молерови от Банско.

Continue Reading

Previous: Ако имате селска къща, не бързайте да я продавате, вижте защо е важно
Next: В Родопите се намира едно от най-удивителните места в нашата държава

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.