Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Швейцарци градят еко дом в българско село, ще стават земеделци
  • Новини

Швейцарци градят еко дом в българско село, ще стават земеделци

Иван Димитров Пешев юни 7, 2023
swwtitiitsaktast.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

CОНЯ И ФАБИЕН СА ОТ БЛИЗКО ДО ЖЕНЕВА СЕЛО, но макар за родината им да се говори като за най-богатата държава в Европа, те живеят в Страхилово от няколко години.

И говорят отлично български. Научили са го сами, което никак не им е било лесно, но смятат, че като заживееш в друга страна, трябва да научиш и езика. Преди да се заселят тук, те са обиколили Албания, Македония и Сърбия да си търсят дом на Балканите.

После попаднали случайно в Страхилово. В края на миналата година семейство Дюфо мина под венчило в селото с български народни носии, които си купили сами. Скоро смятат да се сключат и брак в родината си, а след това се надяват да получат и българско гражданство. Тогава може би България ще им позволи да станат земеделски производители и да развият всичките си идеи, за които сега има законови бариери.

 

ХОДЯТ НА ГУРБЕТ В РОДИНАТА СИ И ЖИВЕЯТ С ОКОЛО 10 000 ЛВ. ГОДИШНО

29-годишната Соня и 32-годишният Фабиен ходят по няколко месеца в годината на гурбет… в Швейцария! Тя е икономист и работи в завод за захарин, а той за тази година се е пазарил да събира картофи. Всъщност Фабиен е градинар по професия и се гордее с направена от него градина в елитен хотел. Винаги е работил и като диджей, а домът му е пълен с дискове. Вероятно заради това косата му не е подстригвана цели 18 години, но редовно я мие, се смее младият чаровен мъж.

Двамата изкарват около 10 000 лева годишно, с които живеят в Страхилово. Нямат други доходи. Казват, че в Швейцария им вземат над половината пари за данъци и заради това там се живее трудно, ако си швейцарец на тяхното ниво.

 

„В Швейцария е много скъпо, един хляб е 5 лева. Едно жилище под наем е минимум 1000 швейцарски франка. Ако заплатата ти е 3800 франка, половината отиват за данъци. Как да живеем? В родината ни приемат емигранти, които получават много пари, а дори не говорят френски и живеят по-добре от нас. Заради това предприехме тази промяна и в началото родителите ни не бяха доволни. Но сега и моят брат Жоел, който е на 28 г., си купи къща в Страхилово за ваканция”, обяснява Соня Дюфо.

След като обходили другите балкански страни, те установили, че само в България могат да си купят лесно къща, като си направят фирма. Така стигнали до това село и си купили стара къща в края. После се запознали със строителя Марин Маринов, който им станал кръстник и им помага в начинанията. Той е много щастлив от това приятелство, защото също научил доста неща от швейцарците, които са доста по-различни от другите чужденци.

„Тези младежи са много добродушни, много милозливи и винаги се притичват на помощ на всекиго. Затова им помагам и дори замисляме да отидем в Швейцария с тях и с моята съпруга“, с охота споделя 52-годишният кръстник. Той се надява, след като сем. Дюфо приключат с проектите си, да им стане кръстник и на детето, което още нямат. Те пък се усмихват на тази задявка и казват,че всичко с времето си…

САМОДЕЛЕН ИНКУБАТОР, ТАБЛЕТКИ ЗА МИЯЛНА И ПЕТЕЛ, КОЙТО СЕ КАЗВА СКАРЛЕТ

Когато в началото започнали да си градят дома в Страхилово, двамата млади си купили две кокошки. Едната обаче се оказала петел, им казали след това съседи. И досега обаче петелът се казва Скарлет, както го нарекли в началото, разказват Соня и Фабиен.

 

Сега вече разпознават животните, имат си голямо и малко куче, два заека – един бял с червени очи и един обикновен, който е приятел с малкото куче. Голямото се казва Цао и има паспорт, с който ходи на разходка в Швейцария. Имат още седем котки, а повечето им животни са прибирани от улицата. Мечтаят да си направят овощна градина, като вземат изоставени дворове в селото.

Направили са си и самоделен инкубатор, в който са заложили яйца от пуйка. Когато им бяхме на гости, вече си бяха измътили две пуйчета, но още нямаха имена. В големия двор имат няколко кошера, домати, пипер и тиквички от швейцарски семена, които, за разлика от нашите за пържене, са оранжеви и с форма на звезди. Сами са си направили и дълъг сандък за ягоди, които са засадени в талаш вместо в пръст, но растат и зреят. Тревата в градината не чистят заради пчелите и не пръскат насажденията с нищо, защото създават екологичен дом с биоземеделие.

Винаги са усмихнати и доволни от това, което правят и с което живеят. Соня сама си меси хляб, а Фабиен подчертава, че искат да живеят така, че да не купуват нищо от магазин и да не са зависими от външния свят. Заради това той замисля да си направи и слънчеви батерии. Вътре в къщата сам е зидал, ковал, направил разкошна баня с интериор от старите мебели от къщата. Мазето ще става механа, но след като им останат пари и за това.

Най-голямата сензация обаче се оказаха таблетки за миялна машина, която Соня си прави сама! Не издава обаче своето ноу-хау, но споделя, че накрая опича кубчетата на слънце и вършат отлична работа.

В КРАЯ НА НАШЕТО ГОСТУВАНЕ ПРИ СОНЯ И ФАБИЕН те все пак си позволиха да попитат защо полицията има негативно отношение към тях и защо ги проверява за канабис. Да, има чужденци, които се занимават с такива неща, но ние не сме от тях и не пушим трева, която в България е забранена, казват и двамата домакини.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Чудо в България: Водата в известен наш курорт е лечебна и наистина помага
Next: Излизам с името си, за да ви кажа истината за Михаил Билалов и Стани богат

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.