Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Мистериозно съкровище, открито от Людмила Живкова, изчезва безследно
  • Новини

Мистериозно съкровище, открито от Людмила Живкова, изчезва безследно

Иван Димитров Пешев юни 12, 2023
sakraskriaskrskrrrss.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Непреодолимото влечение на Людмила Живкова към мистичното и антиките e всеизвестно.

В началото на 90-те години на миналия век районът на връх Бабу в Стара планина е бил цел на тайна военна операция.

На жителите от района е било обяснено, че се търсят опасни бегълци през границата. На мястото била струпана много техника, дори и вертолети.

Говори се, че военните са разкопали някакво подземие, от което са изнесени големи количества скъпоценности. Милан Миланов е описал подробно цялата операция в книгата си „Тайните подземия на България“.

Местен възрастен мъж посреща Людмила Живкова, която слиза от хеликоптер, заедно с въоръжени войници в подножието на връх Бабу. Районът бил отцепен и нямало никого наоколо. Групата се качила към върха. Мъжът посочил място на скалите.

Войниците извадили големи камъни и се отворил вход към пещера. В отвора се вмъкват първо войниците, след тях селянинът. Той отново посочил нещо на стената в пещерата и излязъл. Следва разбиването ѝ, зейва вход със стъпала към странно подземие.

Военните осветили стълбището с мощните си прожектори и не повярвали на очите си. Пред тях буквално била „пещерата на Али Баба“. Подземието било пълно със скъпоценности.

Имало дървени сандъци с разпилени по пода златни монети, в други сандъци имало нахвърляни златни съдове, на поставки били подредени златно копие, златен меч и броня. Два диаманта с големината на гълъбово яйце отразявали светлината на прожекторите.

Имало и златна огърлица, златен пръстен и златно конско седло.

Друго, за което се говори, че намерили в пещерата, било книги с твърди кожени корици, златна мастилница, малки златни и сребърни фигурки на богове, двуметров златен кръст и две мраморни статуи с корони на главите.

След като се съвзели, внесли в пещерата акумулатори, монтирали бързо електрически лампи и осветили пещерата.

Двете статуи на мъж и жена в естествен ръст приковавали вниманието. В компанията на придружаващия офицер Людмила също влязла в пещерата. Тя била поразена от всичко видяно. На постаментите били изписани имената на император Константин и Елена.

Оказва се, че Людмила Живкова е настоявала всички съкровища да останат в България и да се разкрие на света истинската история на нашата страна и древните корени на българите.

Говори се, че Людмила е притежавала девет златни царски корони – седем златни корони на различни наши владетели от различни епохи, а другите две корони не били от българските земи.

Те били изнесени от страната след смъртта ѝ, а ценностите, взети от връх Бабу, са били транспортирани с хеликоптер до една от резиденциите на Тодор Живков. Следите им обаче се губят.

Людмила е притежавала отворени духовни канали и сетива и е виждала, по духовен път, много от местата и съкровищата, твърдят запознати.

Знае се обаче, че за много от мистериозните разкопки е била информирана и от иманяри или местни жители. Людмила влизала в архивите на Ватикана като историк четири пъти. Говори се, че оттам е успяла да вземе копия на оригинални карти и документи. Кое е вярно и кое не, никой не може да каже със сигурност.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Помните ли уникалната банкнота от 3 лева, тя е изключително ценна
Next: Водещ доктор разкри как да се справим с безсънието и да заспим само за 1 минутка

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.