Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Син дарява коса на майка си, която се бори с повтарящ се мозъчен тумор от почти 20 години
  • Новини

Син дарява коса на майка си, която се бори с повтарящ се мозъчен тумор от почти 20 години

Иван Димитров Пешев юни 16, 2023
sadasdasiriaskrsakrrs.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Това, което започна като шега, се превърна в един от най-големите подаръци, които една майка може да получи от сина си.

Мъж от Аризона прекара почти три години в отглеждане на косата си, за да може да я дари на майка си, която загуби своята след облъчване.

„Това е безсмислено“, каза Мат Шаха. „Тя беше тази, която ми даде косата на първо място.“

Години наред Мелани Шаха трябваше да се справя с доброкачествен мозъчен тумор .

„Имах повтарящ се доброкачествен мозъчен тумор, тумор на хипофизата и имах операция два пъти през 2003 г. и 2006 г.“, каза тя.

Тя претърпя две успешни операции за отстраняването му, но през 2017 г., когато се появи отново, й беше предписано облъчване.

„Попитах (моя лекар):„ Ще загубя ли косата си? » и те отговориха с «не». »

Три месеца по-късно тя загуби косата си.

„Без коса оставате забелязани и добронамерените хора могат да кажат неща, които разбиват сърцето ви“, каза тя пред Today . „Нямам нищо против да съм болен, но имам нещо против да изглеждам болен. Предпочитам да се слея и да не ме забелязват в магазините. »

Един ден, малко след като Мелани започна да губи косата си, нейният 27-годишен син се пошегува, че ще си пусне косата и ще й направи перука.

Въпреки че това беше изключително щедро предложение, Мелани не искаше да натовари сина си с такова бреме.

Но Мат не го виждаше по този начин. Той прекара следващите две години и половина, оставяйки косата си да расте. Когато косата му достигна оптимална дължина, той и няколко колеги отидоха в къщата на майка му, за да го подстрижат.

„Бяхме супер развълнувани и когато започнаха да режат, ние се разревахме“, каза Мелани.

Когато дойде моментът, той дори плати 2000 долара, за да направи перуката.

Дуото майка-син намери майстор на перуки, който ръчно уши косата, което доведе до по-лека и удобна перука. След като перуката беше доставена на Мелани, тя я подстрига и оформи.

„Виждайки я такава е първият път, когато виждам майка си така, откакто тя загуби косата си, което беше преди около четири години“, каза Мат.

Мелани, която беше влюбена в новата си визия, призна, че ще бъде трудно да надмине подаръка на сина си. „Със сигурност препълва емоционалната ви чаша. »

Вижте радостта на лицето на Мелани! Дори Мат сияе от щастие. Обичам го и за двамата, и за семейството им.

Споделете тази стопляща сърцето история.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Този бетониран извор във Видинско село крие истинско чудо
Next: Тази прекрасна българска община лежи върху тонове злато и съкровища

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.