Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Германци избраха родопско село за своя нов дом, ще се изумите от причината
  • Новини

Германци избраха родопско село за своя нов дом, ще се изумите от причината

Иван Димитров Пешев юни 16, 2023
rasodoasosaipsaroasrsa.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Да напуснеш голям европейски град и да заживееш в едно изоставено българско село е новина, която сме чували и не учудва мнозина по нашите географски ширини. Да те отново са чужденци. Вижте какво ги води при нас и сами преценете дали са за пример.

Ройтерс е направил любопитен и подробен репортаж за медици и специалисти от Германия, които са закупили своите нови къщи в Одринци най-вече за да са сред природата. Новите съседи на двамата постоянни обитатели на ивайловградското село Одринци са довели до дестократно увеличение на населението на изоставеното село, като в момента са 24.

Германците идват в Одринци преди няколко месеца и закупуват няколко 100 годишни кирпичени къщи, които започват бързо да ремонтират. Групата им наброява 22-ма, а това, което ги обединява е силното им желание да се откъснат от големия град и да се заживят в хармония с природата. В селото са пристигнали хора с различни професии като лекар, медицинска сестра, физиотерапевт, художник.

„О, скрити вопли на печелен странник,
напразно спомнил майка и родина!“                                                                          
стара къща е село Одринци, снимка: Lubo Stoianov

%d0%ba2

%d1%87%d0%b5%d1%80%d0%b3%d0%b8-1Стефан например е бил успешен мениджър в ИТ компания. Работил над 8 часа в силно динамична и стресова среда, далеч от природата, а сега е приятно изненадан от новия си начин на живот – работа по двора и къщата, грижа за животни, разходки по родопските пътеки, наслада на чистия въздух и отмора.

%d1%88%d0%b2%d0%b0%d0%b1-3В Ивайловградското село германците полагат темелите на новия си живот. Групата съществува като малко добре дисциплинирано и подредено общество. Едни приготвят храната, други се грижат за животните, трети реновират къщата.

%d1%88%d0%b2%d0%b0%d0%b1%d0%b8-3От цялото стадо кози, което гледат си набавят прясно и кисело мляко и сами произвеждат еко сирене и кашкавал.

%d0%ba%d0%be%d0%b7%d0%b8-2Ритъма на живот в село Одринци лека по лека се завръща. Обичайната тишина тук отстъпва на същността и звуци от едно типично село – удари на чук, смях на деца, лай на кучета.

%d0%ba%d1%83%d1%87%d0%b5%d0%bd%d1%86%d0%b0В оптимистичното бъдеще е възможно неприятната гледка на рушащите се къщи да изчезне. Германците са запретнали ръкави за тяхната реставрация. Пожелаваме им успех! Ето и резултата от няколко месеца неимоверен труд:

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 16-годишно момче засади 150 фиданки: Очаква интересна годишна печалба
Next: Ето как да вземем пари за фотоволтаик на покрива у дома

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.