Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Силата на голямото сърце: Дядо Васил подарява къщата си на младо семейство в нужда
  • Новини

Силата на голямото сърце: Дядо Васил подарява къщата си на младо семейство в нужда

Иван Димитров Пешев юни 16, 2023
sadaskkksirasirkasras.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

За щастие, хората с добри сърца са сред нас!

Преди време в една Фейсбук група посветена на трънския край се появи странна обява.

Тя гласеше: „Подарявам къща“. Много от потребителите останаха озадачени защо един човек е решил не да продаде, а да подари дома си.

А други проявиха интерес към атрактивното предложение. На днешно време сме свикнали да купуваме и продаваме какво ли не, с лекота се разделяме с вещи, имоти и предмети и все гледаме да „не сме капо“. Но има едни неща…които можеш само да подариш…

Такъв е и случая на 75-годишният Васил, живял и израснал в трънското село Филиповци. Между стените на онази стара постройка, която пустее обрасла в бурени и самота.

“В този имот съм роден, там съм израснал. Там до последно живяха моите родители. Преди тях моя дядо и баба, след това баща ми и майка ми. Двама братя сме израснали там. След това се преселихме в Пазарджик. Тук създадох семейство, жилища, деца и така нататък”, споделя бай Васил за брезнишкия сайт zapadno.com.

Така откъснати от китния трънски край, на семейството е било невъзможно да поддържа имота от разстояние и той запустява. Децата на собственика са искали да ползват имота, но нямат възможност. В крайна сметка идеята на баща им е съгласувана с тях. Мъжът сам се мотивирал да предостави безвъзмездно имотът си на човек, който ще живее и ще го поддържа.

“Отдавна съм се възмущавал на хора, които имат нещо и го стискат. И няма да го ползват, нито го предоставят на други. Както е приказката: Нито го яде, нито на кучетата го дава”, допълва още Васил.

И напук на поговорката, прави точно обратното – подарява стария си наследствен дом. Чрез групата „Трън и Трънско“ с него се свързва младо семейство с двегодишно детенце от София. Чуват се по телефона. Оказва се, че мъжът от семейството имал баба от Трън. А кметският наместник на село Филиповци е заявил, че ще съдейства документално за подаряването на имота.

“Мислех, че никой няма да отиде, защото тоя край в Трънско и особено там в махала “Йовичина” на село Филиповци.

Нашата къща е стара, аз съм го описал. Казал съм, че не можеш да се събуеш и да влезеш веднага да ползваш имота. Трябва да се вложат средства, трябва да се узакони. Този, който го вземе, всичко да си е по закон. И сега точно това правим с това младо семейство“, уточнява още мъжът. Той добави, че агитира и други хора около него, които притежават стари къщи, но не ги поддържат.

“По-добре да се намери човек, да го вземе, да го ползва, отколкото ей така да падне и да рухне”, поучава ни с мъдри думи възрастния мъж. Неговата удовлетвореност ще е след време да посети подарената къща и да види, че в нея има живот.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Ето как да вземем пари за фотоволтаик на покрива у дома
Next: Връщат над 100 000 българи с безплатно жилище и работа

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.