Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Българският Стоунхендж е най-мистериозното и мистично място по нашите земи
  • Новини

Българският Стоунхендж е най-мистериозното и мистично място по нашите земи

Иван Димитров Пешев юни 20, 2023
saktasikkkrsrasrs.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Българският Стоунхендж наричат кромлеха при село Долни Главанак. Мястото е изключително магнетично, а подредбата на огромните камъни действително наподобява на тези в Англия.

Според специалисти, това е светилище с изключително силен енергиен заряд. Това е един от най-древните култови комплекси у нас. Намира се там, където се пресичат пътищата към Хасково и Харманли.

Кромлехът, в превод-кръгъл камък, е мегалитно съоражение с култово предназначение и се намира край село Долни Главанак, община Маджарово. Изградено е от големи каменни блокове, които са подредени в кръг.

Археологическо проучване показва, че кромлехът е изграден около 8-6 век пр. Хр. и е функционирал през доста дълъг период, тъй като край него са открити артефакти от Средновековието.

Според любителите на „енергийните дестинации“, мястото действа изключително зареждащо, но има една уловка – трябва да отидете там зиключително положително настроен. Негативните емоции ще ви докарат само нещастия.

Въпреки своята историческа и културна стойност, комплексът е изключително слабо рекламиран. На пътя между селата Долни Главанак и Тополово се намира скромен „информационен център“ с табла, на които има упътвания за туристите. До древното светилище се стига по екопътека, дълга само 600 метра. Тя пресича малка рекичка и стига до откритата част на хълма, където се намират побитите камъни на кромлеха.

Тракийското светилище е открито през 1998 г., от археолога д-р Георги Нехризов. То представлява окръжност с диаметър около 10 метра, изградена от вертикални каменни блокове със средна ширина 1 метър и височина 1,20 – 1,50 метра. Въпреки грубата обработка, блоковете имат приблизително еднаква форма – неправилен трапец с удебелена основа и сходни размери. Те са поставени директно върху скалата, без да са правени специални дупки, но са стабилни благодарение на формата си и укрепването с по-малки камъни.

Вертикалните скални отломъци в кромлеха са 15 на брой и отстоят един от друг на приблизително равни разстояния от около 75 – 90 см. На места, в промеждутъците между високите менхири, има по-ниски мегалити, които се издигат на 20 – 30 см над земята. Вероятно замисълът на строителите е бил високите и ниските камъни да се редуват равномерно по целия кръг. В южната част на окръжността има 4 големи полегнали блока.

Кромлехът край Долни Главанак разкрива много за начина на живот и културата на древните траки, които са придавали божествен произход на заобикалящия ги свят, издигали са в култ Слънцето и са извършвали различни магически ритуали и жертвоприношения. Счита се, че мисията на кромлеха е била точно такава.

Правото да влизат и извършват ритуали в ограденото култово пространство, са имали само жреците. Сред интересните артефакти, открити на това място, са части от глинени съдове и метални предмети, концентрирани главно около каменните блокове. Някои от съдовете от ранножелязната епоха са с луксозна за времето си богато щампована украса. Открита е ръчно изработена керамика и грънчарско колело от късната желязна епоха.

Съществува хипотеза, че кромлехът край Долни Главанак, тракийското светилище Глухите камъни край село Малко Градище и Перперикон са на една линия и са взаимосвързани. Някои учени допускат възможността това да е древна обсерватория. Местните хора пък разказват, че напролет и наесен, когато денят и нощта се изравняват, каменните блокове сияят с необикновена сила, а при хубаво време слънчевите лъчи сякаш обточват каменните грамади.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Големи промени за всички шофьори: Минаваме технически преглед, но при едно условие
Next: Това е едно от най-важните места в България: Много туристи идват тук

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.