Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Това е голямата тайна на родопските села, хора от цял свят се интересуват
  • Новини

Това е голямата тайна на родопските села, хора от цял свят се интересуват

Иван Димитров Пешев юни 28, 2023
tqtastasyeuewuewew.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Най-много столетници има в Родопите. Те ни споделиха тайните си за здраве и дълголетие

Безпорно е, че бихме могли да научим много от живота на българските столетници. Специално за вас подбрахме любопитни факти за техния начин на живот. Прочете и се замислете! Заслужават внимание и уважение.

Къде живеят най-много български столетници? Най-много столетници в България има в Родопите.

Любопитен факт е, че повечето български столетници живеят в провинцията или в по-малки населени места. Спокойният живот, чистият въздух и екологичната храна допринасят значително за това.

Как живеят? Почти всички български столетници водят динамичен живот до дълбока старост. Голяма част са трудови хора, добри, работни и жилави. Ходят много пеш, грижат се за личното си стопанство, обичат да прекарват много време сред природата. Що се касае до хранителните им навици, обикновено са умерени във всичко – както в храненето, така и в пиенето. Като цяло са много позитивни, добродетелни и спокойни хора.

С какво се хранят? С традиционна българска храна и кухня. В повечето случаи столетниците сами произвеждат храната си, което значи, че се хранят изключително здравословно. В менюто им преобладава растителната храна, млечни продукти, по-малко месо (често от домашни животни), мед, лук, чесън, много билки и подправки.

И най-вече кисело мляко. В началото на 20 в. България е била на първо място в Европа по брой на столетниците. Според тогавашните учени начело с професор Иля Мечников (Нобелов лауреат) този факт може да бъде обяснен единствено с феномена на българското кисело мляко. Но малцина знаят, че здравословните и подмладяващи качества на козето и овчето мляко превъзхождат значително тези на кравето, което се консумира най-масово в България.

Начин на живот или гени? Разбира се, гените също имат значение. Доста български столетници имат в рода си дълголетници.

Мъдри думи на български столетници:

„Сама си произвеждам зеленчуците, трудът ме спасява от болести. Човек, който се доверява на земята и разчита на нея, лесно не умира. Лошото е, че днес хората обърнаха гръб на земята…“ – баба Матена от родопското село Ламбух

„Най-важното нещо в живота е работата.“ – баба Марийка Дзезова от Тръстеник

„Сега има всичко, и пари има бол, ама всеки гледа да изпревари другия… Завист“ – дядо Никола от село Равногор

„Целия си живот изкарах сред много хора. А сега съм самичка и ми тежи.“ – баба Върба Цветкова от Ломско

„През живота си винаги съм бил зает с работа и никога не съм мислил да напакостя на някого или да му направя мизерия. Където и да си и каквото и да работиш, трябва да бъдеш човек.“ – дядо Тома Чолаков от Смолян

„Не съм богохулствала, не съм мърсувала. Всевишният ми е свидетел, може би и затова ми даде толкоз дълъг живот.“ – баба Бисера Станчева от Родопите

„На всеки съм простила, кавги не обичам. През живота си не съм рекла дума противна.“ – баба Магдалена от панагюрското село Оборище.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Отървете се от херпесът само с една съставка, която със сигурност имате вкъщи
Next: Секретните тунели на България: Това е една от най-добре пазените тайни

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.