Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Какви мистериозни тайни и легенди крие Дяволското гърло
  • Новини

Какви мистериозни тайни и легенди крие Дяволското гърло

Иван Димитров Пешев юни 30, 2023
astsodqvvasvls.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Пещерата Дяволското гърло била известна още на траките, обитавали Родопите.

Те вярвали, че внушителната пропаст, от чието гърло се издигат мъгли и изпарения, е пътят към отвъдното. Оттук, според една легенда, в Царството на смъртта се спуснал Орфей, за да върне към живота своята съпруга Евридика.

Бог Хадес обаче му поставил условие – да не се обръща назад към любимата, докато не напуснат царството му.

Но точно на мястото на т. нар. Бучаща зала в пещерата Орфей вече не чувал стъпките на Евридика и притеснено се обърнал да я потърси.

Така завинаги я загубил.

Минавали години, векове, хилядолетия, а бездънната пропаст, зейнала като вкаменена рана в планината, си стояла все там, всявайки страх и почит сред местните хора.

Първият опит за проникване в пещерата е направен през 1962 г. от Радостин Чомаков, Никола Корчев и Елена Пъдарева. Тримата алпинисти достигат до Голямата зала на пропастта, след което правят опит да продължат надолу по пътя на реката. Недостигът на екипировка, както и липсата на опит осуетяват по-нататъшното проникване в пропастта.

Дяволското гърло е пропастна пещера, която е формирана вследствие на пропадането на земните пластове. Основната ѝ част е заета от голяма зала, в която се намира най-високият подземен водопад на Балканския полуостров.

Пещерата се е получила от река, падаща под земята от 42 m височина, образувайки огромна зала, наречена „Бучащата зала“.

Дължината ѝ е 110 m, ширината – 40 m, а височината ѝ достига до 35 m. Това е най-голямата зала в българските пещери след входната зала на Деветашката пещера – в нея може да се побере напр. катедралата „Св. Александър Невски“. В пещерата се влиза през изкуствена галерия с дължина 150 m, през която се достига до основата на водното течение.

Оттук 301 стъпала нагоре извеждат покрай подземния водопад през стария вход до повърхността. На близо 400 m от входа на „Дяволското гърло“ водите на подземнотечащата река се губят в сифон-галерия. Дължината на сифона е повече от 150 m, а след него по 60-метрова галерия подземната река напуска пещерата и излиза отново на повърхността през пещера.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Ситовският надпис в Родопите крие древно и мистично послание
Next: Това е едно от малко познатите и силно мистериозни места в Родопите

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.