Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Съпрузи загубиха ума и дума, когато видяха новородената си дъщеря
  • Новини

Съпрузи загубиха ума и дума, когато видяха новородената си дъщеря

Иван Димитров Пешев юни 30, 2023
sapruzizsirkasrkas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Природата понякога ни оставя безмълвни. Точно такава се почувствала и една двойка от Нигерия при раждането на дъщеря им Нмачи. Бебето се оказало много различно от първите им две деца и видът му ги накарал да онемеят.

Анджела и съпругът ѝ Бен Ихекборо живели няколко години във Великобритания, преди да решат да си имат трето дете. Когато синът и дъщеря им поотраснали, двамата решили, че са готови за още едно попълнение в семейството.

Не след дълго, опитите им да заченат дали резултат и на бял свят се родила тяхната дъщеря.

Когато Нмачи, чието име в превод означава „красота, дадена от Господ“, се появила на бял свят – и родителите ѝ, и медицинският персонал в клиниката били повече от учудени. Малката се родила с бяла кожа и руса коса. Тя дори не била мулатка, а имала снежнобяла кожа.

Съпрузи загубиха ума и дума, когато видяха новородената си дъщеря (СНИМКИ) - 2

 

Косата ѝ също била удивителна: гъста, светло руса и къдрава. Детето им било албинос.

 

 
 

 

Разбира се, таткото бил много изненадан от цвета на кожата на дъщеря си, но нямал никакви съмнения относно верността на съпругата си.

При изследванията в организма на новороденото лекарите открили рядко генетично нарушение, на което се дължал и нетипичният за афроамериканците цвят на кожата. Чертите на лицето му обаче, били подобни с тези на родителските: широк нос и пълни устни.

 

Албинизмът е генетично заболяване, което засяга кожата и/или очите. На всеки 20 000 души се ражда по един албинос.

Заради нарушенията в образуването на пигмента меланин, който предпазва тялото от слънчевите лъчи, рискът от рак на кожата е при албиносите много висок. Освен това те имат проблеми и със зрението – отново заради липсата на меланин. За тях защитата от слънцето е жизненоважна.

Генетичната аномалия не повлияла по никакъв начин на здравето и развитието на момиченцето, което неговите родители наричат „ангел“ и обичат безвъзмездно.

За щастие на малката Нмачи, тя била родена във Великобритания, което я спасило от ужасната и страшна съдбата, която застига различните като нея в Африка.

На черния континент вярват, че албиносите не са живи хора, а духове. И че ако притежаваш част от тялото на албинос, ще бъдеш дарен с щастие и благосъстояние.

В Източна и Южна Африка албинизмът е относително широко разпространен. Предразсъдъците – също.

В отделни райони на Великите африкански езера албиносите са масово избивани и изтезавани. Шамани изкупуват костите и органите им и правят от тях амулети, за които се смята, че притежават магическа сила. Вярва се също, че костите съдържат злато, посочва „Амнести Интернешънъл”. А според доклад на ООН албиносите в Малави са пред „тотално изчезване”. Тялото на един албинос се продава на черния пазар за над 60 000 евро, а един крайник струва около 2 000.

Танзания заема първите места по процент на албиносите – 1 на 1500 души. Те живеят в непрекъснат ужас, а едно от малкото им спасения е остров Укереве в езерото Виктория. Наричат го още Острова на Албиностите, защото на него живее малка общност албиноси. Животът им на това отдалечено и по-изолирано място ги спасява от ужаса, който биха преживели в родните си места, където съдбата им би била повече от зловеща.

Днес Нмачи е голямо момиче и никой вече не обръща внимание на бялата ѝ кожа и златисти къдрици.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Летовничка: Ако щете вярвайте, но и това доживях да видя на плажа в Поморие
Next: Шефът на НОИ обясни подробно как и с колко ще бъдат вдигнати пенсиите от 1-ви юли

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.