Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Нещо страшно се таи в недрата под Странджа планина
  • Новини

Нещо страшно се таи в недрата под Странджа планина

Иван Димитров Пешев юли 1, 2023
strasshnasasywqrwq.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Страховито египетско проклятие е причината българският народ да живее години наред в мизерия и нищета. Тайнствената магия идва изпод недрата на Странджа планина. Според преданията точно там е погребано тялото на богинята Бастет.

Легендата гласи, че тя била тракийска принцеса, полубогиня – получовек, с тяло на жена и глава на котка и прекарала по-голямата част от живота си в Древен Египет.

Тя била висока около 1,60 м и носела фараонска корона, а на врата ѝ имало златно колие с герб на орел и змия. Посветени в тайните на видимия и невидим свят, нейните последователи закривали лицата си с маски на котки.

Последната ѝ воля била да я погребат в родната Странджа.
Търсенето на Бастет започнало още през далечната 1981 г., когато иманяр на име Мустафа занесъл на Людмила Живкова карта от животинска кожа. Върху нея имало неразбираеми знаци.

Според Мустафа енигмата сочела място в Странджанско, където се намирала древната гробница на египетската богиня Бастет.
Търсачът на старини посочил и точното място.

 

То било под една огромна скала в местността Седлото, между странджанските върхове Голямо и Малко Градище, в близост до границата.

Макар разказът на иманяря Мустафа да звучал абсурдно, известната с увлечението си към тайнственото, Людмила Живкова силно се заинтригувала от информацията за некропол на египетска богиня в Странджа и поръчала той да бъде проучен.

 

В разгадаването на мистерията се включил екип от археолози и изследователи.

НАЙ-ИЗВЕСТНАТА ПРОРОЧИЦА НА БЪЛГАРИЯ – ВАНГА, ПРЕДУПРЕДИЛА ДЪЩЕРЯТА НА ТОДОР ЖИВКОВ ЗА НИЩО НА СВЕТА ДА НЕ ПОЗВОЛЯВА СВЕЩЕНОТО МЯСТО ДА БЪДЕ ОСКВЕРНЕНО

Живкова обаче била непреклонна и по нейно нареждане били осъществени няколко експедиции край малко Търново, за да бъде намерен гробът на Бастет. „Въпреки усилията и до ден днешен доказателства за това не са намерени неслучайно, защото извънземен разум пази тайните на богинята.

 

Самото проклятие се определя като промяна на енергийната основа на мястото, заради неща които са се случвали преди години – комуникация с извънземни същества, които по-нататък са наричали богове. Странджа е зона с много особено значение и точно заради това учените няма как да дадат точна информация.

Мистерията е свързана с телепортации и пътуване във времето, които са се извършвали именно там“, обяснява запознатият с легендата маг Ивайло.

 

„Когато бях дете, баща ми е разказвал как са били изпратени в края на 70-те години и началото на 80-те в Малко Търново, за да наблюдават мястото, където е била погребана богинята Бастет.

Трябвало е да се появи лъч светлина, който да изобрази богинята върху скалите“, разказва пък археологът проф. Николай Овчаров, чийто баща, един от най-видните археолози по онова време – проф. Димитър Овчаров, също бил част от експедицията, пратена от Людмила Живкова.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Призрачният град на мъртвите в Странджа се оказа изключително мистериозен
Next: Ето какво скриха от българския народ след големите разкопки в Странджа

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.