Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Шивашка фирма в Русенско наема работници от Бангладеш поради липса на кадри
  • Новини

Шивашка фирма в Русенско наема работници от Бангладеш поради липса на кадри

Иван Димитров Пешев юли 23, 2023
shashastttststs.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Няма обучени кадри в нашия район, споделя Янка Драганова

Шивашка фирма от Две могили нае работници от Азия, за да попълни бригадите си с квалифицирани кадри. Петима мъже от Бангладеш вече месец се трудят в “Жокей” ООД и в момента преминават периода на адаптация и обучение в българска среда.

Фирмата е основана преди 26 години и е специализирана в производството на връхно мъжко и дамско облекло, тежка конфекция. Работи само за износ и снабдява европейските си партньори с различни якета и палта. Сред продукцията ѝ са специализирани облекла за военната индустрия, за езда, за зимни спортове, униформи. 80% от якетата са водоустойчиви и със заваровъчен шев, произведени по технологията GoreTex.

Сложността на продуктите изисква те да бъдат изработени от професионалисти, чийто труд е качествен, пише вестник „БРЯГ“.

Няма обучени шивачи в нашия район

Това споделя Янка Драганова, търговски пълномощник и съпруга на собственика на фирмата Драгомир Драганов. „Младите идват да питат за работа, но искат да са общи работници или да вършат неквалифициран труд. Малките общини не са привлекателни за трудоспособните хора. Идват някои да търсят работа, ама като ги попиташ какво могат да правят, отговарят – „Обща работа, да чистя конци“. Искат пари, но не могат да правят нищо, нямат квалифицикация“, допълва Драганова.

Липсата на качествени работници в бранша принуждава ръководството на „Жокей“ да потърси кадри от чужбина. Управителят на фирмата Драгомир Дамянов, бивш кмет на Две могили и бивш депутат от Русенска област, се свързал с компания в България за набиране на персонал от чужбина. Тя му предложила да наеме шивачи от Бангладеш и след разговори в посолството на страната българският работодател провел онлайн интервю с кандидатите от азиатската страна. След това друга HR-фирма от Полша, която е представител в Бангладеш за Европа, изпратила свой служител на място да провери условията, при които ще се трудят и ще живеят потенциалните работници. Ако по време на пребиваването си в България те имат някакъв проблем, трябва да се свържат с този служител за решаване на казуса, обяснява Драганова.

„Жокей“ сключва договор, с който се задължава да осигури работа на чужденците за две години

Обещаната заплата е 400 евро плюс осигуровки. Българската фирма заплаща също наема на квартирата, тока и водата на работниците.

Договорени са шестима шивачи от Бангладеш, но първо пристигнали петима. Шестият се очаква да дойде по-късно заради проблеми с визата.

Българските домакини посрещнали чужденците на летището и оттгова се грижат за престоя им в страната. Всички са настанени в една къща и са регистрирани в МВР. Издадени са им и временни лични карти, като полицаите всеки месец проверяват дали мъжете живеят на адреса.

Работодателите са снабдили домакинството на новите си кадри с бойлер, пералня, печка, тенджери, тигани, чаши, чинии и всяка необходима за една къща посуда.

Пристигането на чужденците, разбира се, не останало незабелязано от местните жители. Янка Драганова разказва, че дори в началото имало оплаквания от хората, че мъжете от Бангладеш заглеждат местните момичета. „Мъжете просто така си гледат, винаги са заедно, не се отделят един от друг, защото не познават обстановката“, защигава ги Драганова.

„Трима от чужденците са добри шивачи, а другите двама са малко несигурни. Когато дойдоха, те поискаха да шият заедно, да са си една бригада. Съгласихме се и им дадохме да изработват един продукт – 5 гащеризона. Но платът, с който работят, е промазан и не е познат за тях. Те са шили предимно дънки, тениски и бурки. А при нас всичко е много сложно. Като им се покаже обаче една манимулация, те я повтарят и се справят. Изпълнителни са, опитват се да повторят показаното. Имат желание да се трудят, много са тихи, спазват работното време. И все казват – „Дай ми работа“. Стоят и чакат да им дадеш работа в ръцете. Забелязваме, че единият е голям педант. Дори вече е научил думите „милиметър“ и „сантиметър“, защото вечно мери детайлите. Когато му направя забележка, че за един ден е изработил само един панталон, той се аргументира с думите – „сантиметър, милиметър“, което означава, че времето му е минало в мерене и белязане на детайли“, разказва Янка Драганова.

Чужденците започват да се адаптират към живота си тук. Сутрин вече поздравяват на български с „Добро утро“ и „Как сте“. Побългаряват се и някои от навиците им. Един от мъжете – мюсюлманин, поискал да му се даде възможност да се моли през работно време. „Тъй като са мюсюлмани, той помоли да им отделим място за молитва. Пригодих им едно килимче и сега мъжът ходи в склада да се моли“, разказва Драганова.

Трудно им е да свикнат с пазаруването в Две могили и непрекъснато искат безплатни найлонови торбички от магазина. Затова магазинерката помолила фирмата да ушие платнени торбички на чужденците, за да си слагат в тях продуктите.

Комуникацията с гражданите от Бангладеш е сложна – смесица от английски, който говори служителка във фирмата, и бенгалски, който звучи от онлайн преводач на телефона на Драганова. Въпреки това всички се разбират, тъй като жените от фабриката се грижат за новите си колеги – момчета на възраст мужду 20 и 30 години, като за деца.

Най-шокиращото преживяване за чужденците са комарите

Мъжете се оплакват от атаките на агресивните насекоми, не можели да заспят от ухапванията. Ръководството на фирмата купило препарати, за да се пръскат денем и нощем срещу летящите „кръвопийци“.

Двама от мъжете са женени и признават, че семействата им липсват много. Най-възрастен от петимата е 34-годишният Миза, който е оставил в Бангладеш жена и 9-месечната си дъщеря Райса. „Много ми е трудно без семейството, но ще се справя – споделя Миза. – Тук всичко ми харесва, всичко е добре, харесвам работата си. И в Бангладешработех като шивач, но сега там е много трудно да се живее, няма работа за нас. В България особено много харесвам храната. Аз съм готвачът в групата и приготвям предимно ориз, защото много го харесваме“.

В Бангладеш е оставил 8-годишния си син и Арджу, който е на 32 години. „Всеки ден се обаждам на семейството си – признава Арджу. – Имам майка, баща, 6 братя и 4 сестри сме и всички живеем заедно, защото така повелява нашата традиция и култура. Съпругата ми е домакиня, грижи се за фамилията ни. Затова трябва да работя много, за да издържам семейството си и да помагам на близките си“.

Най-младият сред чужденците е 20-годишният Емджи. Той е професионален шивач и не е женен. „Началниците ни са много добри, успяваме да споделяме проблемите си с тях – казва младежът. Засега планираме да останем 2 години, но ако получим по-добри предложения, може да се преместим другаде. Едно от хубавите неща тук е храната. Ние в Бангладеш обичаме много ориз, риба, зеленчуци – това всичко го има и тук. В България много вкусни са доматите, краставиците, чушките, картофите. Най-много ни тормозят обаче комарите, трудно се живее с тях. Наясно сме, че сме дошли тук да работим и това възнамеряваме да правим.

Тук сме да печелим пари и ще сме щастливи, ако това се случи

Нашето желание е да работим така, че да спечелим повече пари“.

„Готов съм да се науча на всичко, което ми покажат – уверява и 22-годишният Райхан. – Нашите колеги много се грижат за нас. Аз имам една година опит като шивач. Работата ми е позната тук, но ние сме свикнали да шием джинси и продукцията тук малко ни смущава, но се учим.“

Петимата чужденци ще подсилят бригадите във фабриката. Все пак това са 5 работници повече за капацитета на фирмата от 50 души.

Чужденците имат всичките права и задължения на българските работници. Според ръководството обаче не се усеща ревност от българската работна ръка към чужбинската. „Гледаме ги като свои деца, те са млади и още не могат да се ориентират” – заявява Драганова.

„Българите не се чувстват заплашени, не се стреснаха, че идват чужденци, защото работа много има, ама няма хора за нея. Явно никой не иска да работи за 400 евро. Българите в чужбина се трудят и на по три места, а тук стоят на телефоните си през работно време и питат колко пари ще вземем?“, с горчивина коментира Драганова.

Медията ни научи, че още една фирма от Две могили предстои да наеме четирима мъже от Бангладеш, този път като общи работници. Те се очаква да пристигнат през следващата седмица.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Таско Ерменков, БСП: Радев е най-голямата ни грешка
Next: ПЕТ предмета-магнити за бедността, които всички държим в портмонето си, а после ревем, че нямаме пари

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.