Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Най-трудно ми беше, когато влязох в менопаузата, а съпругът ми започна да губи интерес към мен и да заглежда по-млади
  • Новини

Най-трудно ми беше, когато влязох в менопаузата, а съпругът ми започна да губи интерес към мен и да заглежда по-млади

Иван Димитров Пешев юли 29, 2023
trqwrqwdqwd.png

От гледна точка на една жена: Най-трудното нещо за една жена е да остарее и да гледа как мъжът й губи интерес към нея и се обръща след по-млади момичета на улицата.

Няма нищо по-трудно за една жена от това, когато забележи, че партньорът й е загубил интерес към нея. Това е момент на голямо разочарование и унижение.

„Не могат ли зрелите жени да бъдат също толкова привлекателни и желани, колкото младите момичета?“ Наистина ли мъжете ценят толкова много само младостта, а не зрелостта и красотата, които идват с възрастта?”

Много е трудно, когато с възрастта жените осъзнаят, че вече не отговарят на стереотипа за „млади и привлекателни“, но още по-трудно е, когато забележат, че партньорът им губи интерес към тях.

„Сама съм в четиридесетте си години и се чувствам така, както не би трябвало. Независимо от всички упражнения и усилия, които полагам, за да поддържам тялото и външния си вид, не мога да изглеждам така, както изглеждах на двадесет години.

От жена, към която всички се обръщаха, се превърнах в жена, която никой дори не забелязва. Съпругът ми ме гледаше с похот всеки ден, но сега ми обръща гръб в леглото. Отказвам да се подлагам на глупави пластични операции и да изглеждам като нещо, което няма да съм аз.

Не е ли достатъчно трудно да се изправим пред натиска на остаряването, отхвърлянето и загубата на привлекателност…трябва ли да сме свидетели на отхвърляне дори от тези, които трябва да ни обичат завинаги?

Не ни ли стига, че работим упорито всеки ден, раждаме и отглеждаме деца и често нямаме достатъчно време или средства, които да инвестираме в себе си? Не е справедливо!

Зад всяка зряла жена се крие богата история, пълна с възходи и падения, сълзи и усмивки. Тялото на една зряла жена трябва да бъде обичано и уважавано повече от всякога. Трябва ли да бъдем отхвърлени заради малко по-отпусната кожа и няколко бръчки?

Може ли стойността ни да се сведе само до външния ни вид? Мъжете не разбират ли колко много ни боли, когато собственият ни партньор ни отхвърли? Същият партньор, който винаги е търсил вълнение и страст в нашата връзка!

Нима мъжете не разбират колко болезнено е да поискаме да изгасим светлините, когато сме споделили най-интимните мигове на страст посред бял ден? Мисля, че напълно погрешно разбираме същността на любовта и уважението.

Зрелите жени не трябва да се чувстват отхвърлени. Порасналите жени заслужават да бъдат третирани като кралици и обичани по начина, по който заслужават.”

Continue Reading

Previous: Ще ви кажа случващото се с българите в Гърция, пазете се, избухна Мариана Попова
Next: Ето с какво пълня чушките в жегата вместо с кайма и ориз – най-разхлаждащия и вкусен летен обяд

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.