Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Диана Русинова за колчетата, Динко и фалша: Къде е държавата?
  • Новини

Диана Русинова за колчетата, Динко и фалша: Къде е държавата?

Иван Димитров Пешев юли 29, 2023
dwqrqwtbbsb.jpg

Диана Русинова – експерт от Европейския център за транспортни политики, неведнъж
е поставяла наболели проблеми, касаещи безопасността на движението по българските
пътища. Нещо повече – тя директно обвини политиците за високата смъртност по пътищата ни.

 

Предлагаме ви поредния пост на експерта, предизвикан отново от множеството катастрофи
и загубени човешки животи заради нечия несвършена работа:

“Безопасността на движението по пътищата в България е в състояние на тежка катастрофа
с множество загинали и ранени.

Излизаш на пътя, и не знаеш дали ще се прибереш жив или цял. В същото време институциите
блажено спят и гордо се награждават за успехите, които са постигнали в областта
на БДП.

 

Не зная кое точно е повод за гордост – това, че две години ги молих да сложат
колчета по Кресненското дефиле и ме наричаха псевдо експерт, та накрая се наложи
да се отрека от собствената си идея, само и само да стане и да спасим някой друг
човешки живот, или пък това, че камионите на един фалшив герой се движат в нарушение
на правилата три месеца и никой не го е санкционирал, никой дари не е разбрал?

 

Добър въпрос и твърде уместен е това къде е държавата всъщност? Къде е държавата
на АМ Хемус, където години наред не може да се сменят изгнилите знаци преди тунелите
Витиня и Ечемишка, толкова ли не може да проведат една свястна обществена поръчка
и да сложат пътни знаци с променящи се съобщения, отговарящи на нормите и изискванията
и най-вече поне да помагат на хората да се ориентират?

 

Къде е държавата между Стара Загора и Ямбол да потърси отговорност за некачественото
строителство или на Северната Скростна Тангента? Къде е държавата, когато се правят
пешеходни пътеки, които изкарват едва месец?

 

Къде е държавата, когато по пътищата ни се движат неизправни автомобили и опасни
тежкотоварни камиони? Когато чужденците не спазват нито едно правило, защото знаят,
че тук може всичко и никой нищо няма да им направи?

Къде е държавата, когато трябва да купи оборудване и униформи на полицията, спешна
помощ или пожарната?

Аз лично се наслушах на оправдания, наслушах се на лъжи и фалшиви пожелания.
Сега остава най-после някой да се ангажира с проблемите на безопасността и наистина
да направи така, че никой да не умира по пътищата.

 

Излиза, че ако сами не се погрижим за себе си, никой няма да ни обърне внимание,
защото държавата е заета да се награждава за успехите си, да обяснява колко пари
е похарчила и как всъщност проблеми няма, само на нас така ни си струва.

 

Съдбата на давещия се е в неговите собствени ръце. А последствията за близките
на умрелите и загиналите при ПТП си е техен проблем, на държавата те не й пречат.”

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Мъжът й я остави след дълги години брак, тя се промени кардинално и го накара да съжалява
Next: Почина най-извесният български актьор след Стефан Данаилов

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.