Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Млад лекар лекува безплатно в селата на Северозапада
  • Новини

Млад лекар лекува безплатно в селата на Северозапада

Иван Димитров Пешев август 4, 2023
fergfffdbfb.png

Много български лекари отиват в чужбина. Шеип Панев също заминава, но вместо за Западна Европа поема към изоставените села на Северозападна България. За да лекува самотните възрастни хора – без да взима и стотинка.

Историята му разказва българската редакция на „Дойче веле“.

Баба Милка е вдигнала кръвното. Сигурно е от сапунените опери, които гледа всеки ден, казва тя. Споделя, че преживява някои от историите много емоционално, а други, които намира за примитивни, само я дразнят. Въпреки това не изключва телевизора. Високото кръвно може да се дължи и на факта, че не си пие редовно лекарствата. „Трябва да си взимаш лекарствата по едно и също време – рано сутрин, а не късно след обяд, това е много важно“, казва ѝ Шеип Панев.

Съвсем скоро той ще се дипломира като лекар. Днес е пристигнал в село Лютиброд в Северозападна България на около 100 километра от столицата София. Тук преглежда малкото останали възрастни хора. Северозападна България е един от най-бедните региони в ЕС. Младите хора отдавна са напуснали селата и се прибират само по уикендите. По тези места хората виждат лекар само веднъж в месеца – но само лете. През зимните месеци всичко зависи от времето.

Провалът на държавата

„Винаги казвам на дъщерята: Ако не дай боже ми се случи нещо и успея да ти се обадя по телефона – едва ли ще те дочакам жива, докато пристигнеш от София. Тук нямаме лекар. Колко пъти съм се молила да намерим някой, който да идва поне в понеделник, сряда и петък. В другия край на селото живее една акушерка, която се грижи за болната си майка. Когато ме заболят силно коленете, отивам при нея, за да ми бие една инжекция“, казва баба Милка.

Шеип Панев не иска да се примири с тази ситуация. Вместо това действа – по собствена инициатива и на доброволни начала. Заедно с лекари от една столична болница посещава различни села в Северозападна България – но не само, за да трупа практически опит като лекар: „Длъжни сме да помогнем на хората тук, защото държавата очевидно не се справя. Във всяка възрастна жена виждам сякаш моята баба и това ми стопля сърцето. Хората тук ценят работата ни и се радвам, че мога да сторя нещо добро за тях, че съм им полезен. А това значи, че не живея напразно“, казва младият лекар.

Безвъзмездният лекарски труд е просто благословия за неправителствената организация „Проект Северозапад“. От три години Яна Рупева са грижи за забравените хора в региона. „Освен работата ни с възрастните хора се опитваме да интегрираме в обществото и младежи с психически недъзи, които са прекарали целия си досегашен живот в социални домове. Налага се да ги учим на най-елементарни неща – да разпознават часовника, да внимават, когато пресичат улиците, да знаят как се пътува с влак и т.н.“, казва Рупева.

Социални услуги – просто няма

В отдалечените региони на България не съществува функционираща система на социални услуги, добавя тя. Само от дарения Яна Рупева е създала работилница за хора с увреждания. Държавата не отпуска и стотинка. Сега тя иска да създаде и социална кухня, в която хората с увреждания да приготвят и доставят храната за възрастните и самотни хора. „Старците тук изобщо не могат да повярват, че има някой, който е готов да се грижи за тях. Те са безкрайно благодарни, че им се дава възможност да водят приличен живот на старини“, казва Яна Рупева.

Лекари като Шеип Панев са абсолютно необходими в тези региони. Спасяването на човешки живот нерядко зависи от бързината на лекарите. „В учебниците четем за онези решаващи пет до десет минути, през които пациентът трябва да бъде реанимиран. На практика обаче линейките пристигат след два, три, а понякога и след четири часа в отдалечените села. Умират хора, които при нормални обстоятелства бихме могли да спасим“, казва Шеип.

За съжаление лекари като Шеип се броят на пръсти. Повечето млади лекари ги тегли към Западна Европа, а не към селата в България. „Отварянето на границите, което първоначално приветствахме, имаше и отрицателни последици. Днес нашите лекари напускат България. Утре обаче и българските пациенти ще тръгнат към чужбина и това ще постави под натиск и германската здравна система. За тези неща трябва да се помисли още днес – преди да сме започнали да внасяме евтина чужда ръка отвън“, казва бившата зам.-председателка на Българския лекарски съюз д-р Галинка Павлова.

„Имам дълг към хората тук“

Над 1600 български лекари работят понастоящем в Германия. Шеип Панев обаче не иска да напуска България. „Човек живее само веднъж и всеки сам си взима решенията. Не осъждам моите колеги, които заминават. В България е много трудно за младите лекари. Бих заминал за Германия, но само временно – на специализация, а не за постоянно. Мисля, че имам дълг към хората в България. Искам да остана, за да ги лекувам. Какво ще стане, ако всички заминат оттук?“, казва младият медик.

След прегледа при него, Баба Милка, която участва в местна фолклорна група, се отправя към съседното село. „Коленете нещо не ме държат, но гласът ми все още е силен. „За болежките в коленете ще трябва да чакам, докато се появи отново д-р Панев“, казва бабата.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Осъдиха ТЕЦ-а на Доган да плати 36,5 млн. лева на държавата
Next: Мария Цънцарова се е разделила със съпруга си?

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.